Чак Паланик - Боен клуб

Когато тя ме гледа, аз съм лъжец. Тя е измамницата. Тя е лъжкинята. Тази вечер по време на представянето си казахме имената: аз съм Боб, аз съм Пол, аз съм Тери, аз съм Дейвид.

Никога не се представям с истинското си име.

— Това е групата за рак, нали? — пита тя. После додава: — Е, здравейте, аз съм Марла Сингър.

Никой не се опитва да обясни на Марла за какъв рак става дума. В този миг всички сме заети да галим детето вътре в нас.

Мъжът продължава да плаче, заровил лице във врата й. Марла отново дръпва от цигарата.

Наблюдавам я измежду тресящите се цици на Боб.

За Марла аз съм измамник. От втората вечер, когато я видях, не мога да спя. И все пак аз бях първият измамник — освен може би ако всички тези хора не се преструваха, че имат увреждания, кашлица и тумори, дори и Големия Боб, грамадата. Буцата.

Само му вижте прическата.

Марла пуши и извърта очи.

Точно в този момент лъжата на Марла отразява моята и аз виждам само лъжи. В центъра на цялата тяхна истина. Всички се прегръщат и рискуват да споделят най-големия си страх — че смъртта се приближава стремглаво и дулото на пистолет е завряно в гърлото им. Е, Марла пуши и върти очи, а аз — аз съм затрупан под хълцащ килим и изведнъж смъртта и умирането стават нещо също толкова незначително, колкото и пластмасовите цветя във видеоклиповете.

— Боб — казвам. — Ще ме смачкаш. — Опитвам се да шептя, после преставам. — Боб. — Опитвам се да говоря тихо, после крясвам: — Боб, трябва да отида до кенефа!

Над мивката в тоалетната виси огледало. Ако продължава така, ще видя Марла Сингър в „Над и отвъд“, групата за паразитни мозъчни дисфункции. Марла ще дойде. Разбира се, Марла ще дойде, и ето какво ще направя — ще седна до нея. А след представянето и направляваната медитация, седемте порти на двореца и кълбото от бяла лековита светлина, след като отворим чакрите си, дойде ли време за прегръдки, ще сграбча малката кучка.

Щом ръцете й се свият към тялото, а устните ми допрат ухото й, ще прошепна:

— Марла, менте такова, измитай се оттук. Това е единственото истинско нещо в живота ми и ти го съсипваш.

Голямата туристка.

Следващия път, когато се срещнем, ще й кажа: „Марла, не мога да спя, когато си тук. Имам нужда от сън. Махай се“.

Събуждаш се на летище „Еър Харбър Интернешънъл“. Всеки път на излитане и кацане, когато самолетът се килне на една страна, се моля за катастрофа. Този миг лекува моето безсъние с нарколепсия — когато можем да умрем безпомощни, човешки тютюн, натъпкан във фюзелажа.

Така се запознах с Тайлър Дърдън.

Събуждаш се на летище „О’Хеър“.

Събуждаш се на „Ла Гуардиа“.

Събуждаш се на „Логан“.

Тайлър работеше на непълен работен ден като прожекционист. Природата му беше такава — можеше да работи само нощем. Ако някой прожекционист отсъстваше по болест, от съюза викаха Тайлър.

Някои хора са нощни птици. Други са дневни. Аз мога да работя само денем.

Събуждаш се на „Дълес“.

Застраховката „Живот“ се изплаща тройно, ако умреш по време на командировка. Молех се за ефекта на бръснещия вятър. Молех се за пеликани, засмукани в турбините, за разхлабени болтове и заледени криле. На излитане, докато самолетът се отлепяше от пистата, предкрилките се вдигаха, седалките заставаха в право положение, масичките бяха прибрани и всичкият ни ръчен багаж лежеше горе в багажниците, докато краят на пистата се надигаше да ни посрещне, нас и нашите угасени пособия за пушене, аз се молех за катастрофа.

Събуждаш се на „Лав Фийлд“.

Тайлър сменяше ролките в прожекционната кабина, ако киното беше от старите. При смяна на ролките имаш в кабината две прожекционни машини и едната работи.

Знам го, защото Тайлър го знае.

На втората машина е нагласена следващата ролка от филма. Повечето филми представляват шест-седем малки ролки лента, които се прожектират в определен ред. В по-новите кина слепват всички ролки заедно в една голяма. Така няма нужда от две машини и от постоянна смяна на ролките — ролка номер едно, смяна, ролка номер две на втората машина, смяна, ролка номер три на третата машина.

Смяна.

Събуждаш се на „Сий Так“.

Разглеждам хората на ламинираните инструкции за безопасност. Жена плува в океана, кестенявата й коса се стеле зад гърба й, тя притиска към гърдите си спасителна възглавничка. Очите й са широко отворени, но нито се усмихва, нито се мръщи. На друга снимка хора, спокойни като хиндуистки свещени крави, се протягат от седалките към кислородните маски, провиснали от тавана.