Чак Паланик - Боен клуб

Ние с Тайлър — на ръба на покрива, пистолетът — в устата ми. Чудя се колко ли е чист тоя пистолет.

Напълно забравяме за Тайлъровата идея за убийство-самоубийство, докато гледаме как поредната кантонерка се изхлузва навън, чекмеджетата се отварят във въздуха, течението подхваща купчините бяла хартия и вятърът ги разнася.

Осем минути.

После димът — димът започва да бълва от счупените прозорци. Отрядът по разрушението ще задейства първоначалния заряд някъде след осем минути. Първоначалният заряд ще взриви основния, подпорните колони ще рухнат и фотосерията с Паркър Морис Билдинг ще влезе във всички учебници по история.

Серия от пет последователни снимки. Ето тук сградата е цяла. Втора снимка — сградата е под ъгъл осемдесет градуса. После — под ъгъл седемдесет градуса. На четвъртата снимка сградата е под ъгъл четирийсет и пет градуса — скелетът е започнал да поддава и кулата леко се извива в дъга. Последна снимка — кулата, всичките сто деветдесет и един етажа, рухва върху националния музей, който е истинската мишена на Тайлър.

— Това е нашият свят, сега светът е наш — казва Тайлър. — А всички тези древни хора са мъртви.

Де да знаех докъде ще доведе всичко това, в момента щях да съм повече от щастлив, ако бях мъртъв и се намирах на небето.

Седем минути.

На покрива на Паркър Морис Билдинг, с пистолета на Тайлър, пъхнат в устата ми. Докато бюра, кантонерки и компютри валят като метеори върху насъбралата се долу тълпа, счупените прозорци бълват дим, а три преки по-надолу по улицата разрушителният отряд гледа часовника, аз знам всичко. Пистолетът, анархията, взривът — всичко това всъщност е заради Марла Сингър.

Шест минути.

Тук си имаме работа с нещо като триъгълник. Аз искам Тайлър. Тайлър иска Марла. Марла иска мен.

Аз не искам Марла, а Тайлър не иска да му се мотая наоколо — вече не. Тук не става въпрос за любов и загриженост. А за собственост и притежание.

Без Марла Тайлър не би имал нищо.

Пет минути.

Може да се превърнем в легенда, може и не. Няма, казвам аз, но чакайте — къде щеше да е Исус, ако никой не беше написал евангелията?

Четири минути.

Избутвам с език дулото към бузата си и му казвам:

— Щом искаш да бъдеш легенда, Тайлър, човече, ще те направя легенда. Тук съм от самото начало.

Помня всичко.

Три минути.

Едрите ръчища на Боб се сключват, за да ме прегърнат, и аз съм притиснат в тъмното между новите му потни цици, увиснали и огромни — такива си представяме циците на Господ. Срещаме се всяка вечер, докато обикаляме мазето на църквата, пълно с мъже. Това е Арт, това е Пол, това е Боб. Яките рамене на Боб ми напомняха за хоризонта. Гъстата му руса коса беше онова, което се получава, когато брилянтинът се нарече силно фиксираща пяна: толкова гъста и руса, а пътят — толкова прав.

Боб ме е прегърнал и дланите му притискат главата ми към новите му цици, поникнали върху широката му гръд.

— Всичко ще се оправи — казва той. — А сега ти си поплачи.

От глава до пети усещам химическите реакции на изгаряне на храна и кислород, протичащи вътре в Боб.

— Може би са го открили достатъчно рано — казва той. — Може би е само семином. Почти сто процента от болните от семином оживяват.

Раменете на Боб се издуват, изправят се бавно, после рухват, рухват, рухват в спазматични ридания. Повдигат се. Рухват, рухват, рухват.

Идвам тук всяка седмица от две години — и всяка седмица Боб ме гушва и аз плача.

— Сега е твой ред, поплачи си — казва Боб, поема дъх и хлъц-хлъц-хълца. — Давай, поплачи си.

Едрото мокро лице се отпуска върху главата ми и аз се изгубвам вътре. Точно в този момент се разревавам. Подходящо е да се разплачеш в задушния мрак, затворен в някого — когато виждаш, че всичко, което някога би постигнал, ще свърши на боклука.

Всичко, с което се гордееш, ще бъде изхвърлено.

И потъвам.

Сега съм най-близко до съня от почти седмица насам.

Така се запознах с Марла Сингър.

Боб плаче, защото преди половин година са махнали тестисите му. След това — хормонална терапия. Боб има цици, защото му дават прекалено много тестостерон. Когато нивото на тестостерона скочи прекалено много, тялото ви започва да произвежда повече естроген, за да постигне равновесие.

Тъкмо в този момент се разплаквам, защото точно сега животът ти се превръща в нищо, даже не и нищо — забрава.

Твърде много естроген — и ти поникват курвенски цици.

Лесно се плаче, когато разбираш, че всички, които обичаш, ще те отхвърлят или ще умрат. Мине ли достатъчно време, шансът за оцеляване на всекиго ще падне до нула.