Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Юна се концентрира върху резервоара и плановете яхтата да бъде взривена и се опитва да схване логиката на подобно намерение. Виула е удавена в цинковия леген на кърмата, извършителят я пренася на леглото.

Полицаят разбира, че прекалено много мисли се въртят в главата му едновременно. Трябва да се поспре и да започне да подрежда това, което знае, въпросите, които все още чакат отговори.

Отново огражда името на Виула и започва отначало.

Известно му е, че Виула Фернандес е удавена в леген и сложена на леглото във форпика, и че Пенелопе Фернандес, и Бьорн Алмскуг все още не са открити.

„Но това не е всичко“, казва на себе си и отгръща нов лист.

Детайлите.

Написва думата „затишие“.

Пълно безветрие, когато откриват клатушкащата се яхта в Стуршер.

Ударена е отпред при доста силен сблъсък.

Криминалистите вероятно са се натъкнали на следи и са взели отпечатъци.

Юна запраща бележника на Нолен в стената и притваря очи.

— По дяволите — изругава шепнешком на фински.

Нещо отново му се изплъзна, а го държеше в ръцете си, убеден, че се е добрал до решаваща улика.

Предчувствие, и то осъзнато, но после изгубено.

„Виула, мисли си Юна. Умряла си на кърмата на яхтата. Защо са те преместили след смъртта ти? Кой те е преместил? Убиецът или някой друг?“

Този, който я е открил безжизнена на кърмата, би трябвало да й се притече на помощ, да се обади на централата на SOS или поне така би следвало да реагира. А ако е разбрал, че е мъртва, че е прекалено късно, че няма да се съживи, сигурно не би я оставил да лежи там, би я преместил вътре, би я покрил с одеяло. Мъртъвците са тежки и трудни за носене, дори и за двама, но не би било чак толкова непосилно да се пренесе в салона. Какво са някакви си пет метра, да се мине през широката стъклена врата и да се слезе само едно стъпало.

Всеки би се справил. Но едва ли би я влачил надолу по стръмната тясна стълба, за да я сложи на леглото в каютата.

Би го направил само ако иска да я открият удавена в стаята си на потопената яхта.

— Точно така — промърморва той и става.

Поглежда навън през прозореца, забелязва един почти син бръмбар, който пълзи по белия перваз, вдига поглед и вижда жена на колело да изчезва между дърветата. Изведнъж се връща онова, което му бе убягнало.

Сяда отново и започва да барабани по бюрото.

Не Пенелопе, а сестра й Виула е открита мъртва на яхтата. Лежала е обаче не в собственото си легло, в своята каюта, а във форпика, в леглото на Пенелопе.

„Убиецът сигурно е допуснал същата грешка като мен, сеща се Юна и тръпки го побиват. Помислил си е, че е убил Пенелопе Фернандес.“

Затова я е сложил на леглото във форпика.

Само така си го обясняваше.

А това означаваше, че Пенелопе Фернандес и Бьорн Алмскуг не са замесени в смъртта на Виула, защото не биха объркали леглата.

Юна се стряска от затръшнатата врата на кабинета. Нолен я блъсва с гръб. Влиза заднешком с голяма, продълговата кутия в ръце. Отпред са нарисувани пламъци с надпис „Guitar hero“.

— С Фрипе ще започнем да…

— Тихо — прекъсва го Юна.

— Какво се е случило? — пита Нолен.

— Нищо, просто мисля — отговаря той припряно.

Юна става и излиза, без да каже нито дума повече. Минава през фоайето и не чува какво му казва любезната рецепционистка. Навън го посрещат слънчевите лъчи. Спира на тревата до паркинга.

„Някой непознат на двете жени е убил Виула, върти се в главата му. Убил е Виула, но си е мислил, че е убил Пенелопе. Това означава, че Пенелопе е била жива, когато е умряла сестра й, иначе не би допуснал подобна грешка.

Може би все още е жива, но е възможно и обратното: да лежи мъртва някъде в архипелага, на някой остров или дълбоко във водата. Да се надяваме на първото, защото ако е жива, скоро ще я открием.“

Юна крачи широко към колата, без да знае накъде да я подкара. Вижда телефона си върху купето. Сигурно го е забравил, когато е заключвал. Взима нагорещения телефон и се обажда на Аня Ларшон. Никакъв отговор. Отваря вратата на колата, влиза, слага предпазния колан, но не тръгва, продължавайки да търси грешката в разсъжденията си.

Задушно е, наситеният, кипящ аромат на люляка до паркинга най-сетне измества киселата миризма на труп в носа му.

Телефонът иззвънява в ръката му, поглежда дисплея и отговаря.

— Току-що говорих с лекаря ти — казва Аня.

— Защо? — учудва се Юна.

— Януш ми каза, че не искаш да отидеш — продължава тя укорително.

— Всъщност нямах време.