Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Нолен прави плах опит да заговори Юна, но след като не получава отговор, се отказва.

И на двамата им се иска всичко да е приключило. Потвърденото идентифициране винаги включва трагичен момент. Изведнъж раздиращото облекчение от изчезналата неизвестност се смесва с конкретната болка от изчезналата надежда.

Чуват стъпките по коридора. Стават от столовете едновременно.

Да видиш трупа на близък човек, е безмилостно потвърждение на най-лошите опасения, но и важна, неизменна част в преодоляването на скръбта. Юна беше чел и много аргументи, че разпознаването означава и един вид освобождение. Възможността за измамни фантазии, оставящи само празнота и неудовлетвореност, че любимият човек всъщност е жив, спира да съществува.

„Но всичко това са празни приказки, мисли си Юна. Смъртта е просто ужасна и никога не дава нищо в замяна.“

Клаудия Фернандес стои на вратата, жена около шейсетте. Изглежда уплашена. По лицето й личат следи от плач и безпокойство, тялото й е премръзнало и свито.

Юна я поздравява внимателно.

— Здравейте, казвам се Юна Лина. Инспекторът, с когото разговаряхте по телефона.

Нолен се представя ненатрапчиво, като набързо се здрависва с жената и веднага й обръща гръб, преструвайки се, че взима някакви папки. Държи се мрачно и резервирано, но Юна знае, че всъщност е крайно затруднен.

— Звънях, но момичетата ми не отговарят — прошепва Клаудия. — Би трябвало…

— Ще тръгваме ли? — прекъсва я Нолен, сякаш не е чул думите й.

Вървят мълчаливи по познатия коридор. С всяка стъпка Юна Лина чувства, че въздухът се сгъстява. Клаудия Фернандес отсрочва приближаващия се миг. Пристъпва бавно, на метри след Нолен, чиято висока, ъгловата фигура бърза пред тях. Инспекторът се обръща и се опитва да й се усмихне. Принуден е обаче да се защити от погледа й. От паниката, молбата, молитвите, опитите за преговори с Бог.

Сякаш я влачат към хладната морга.

Нолен мърмори нещо ядосано, после се навежда, отключва вратичката от неръждаема стомана и дърпа плота.

Младата жена се показва, тялото е покрито с бял плат. Очите й са безизразни, полузатворени, бузите — хлътнали.

Косата е разстлана като черен венец около красивата й глава.

Малка, бледа ръка се вижда до хълбока.

Клаудия Фернандес се задъхва. Протяга се напред, докосва внимателно ръката, изпада в неутешими стенания. Толкова дълбоки, сякаш в този миг душата й се раздира.

Започва да се тресе, свлича се на колене, държи безжизнената ръка на дъщеря си, допряна до устните й.

— Не, не — плаче тя. — Господи, боже мой, не Виула. Не Виула…

Юна стои няколко крачки зад Клаудия, вижда потръпващия й гръб, чува гласа й, усилващ се в отчаянието и после бавно успокояващ се.

Клаудия изтрива сълзите от лицето си, но все още диша на пресекулки, когато става от пода.

— Можете ли да потвърдите, че това е тя? — лаконичен е Нолен. — Виула Фернандес ли е тази, която…

Гласът на патолога секва, той се прокашля бързо и нервно.

Клаудия клати глава и гали внимателно с върха на пръстите си дъщеря си по бузата.

— Виула, Виулита…

Отдръпва треперещата си ръка. Юна бавно казва:

— Ужасно, ужасно съжалявам.

Клаудия е на път да припадне, но се обляга на стената, обръща лице и шепне на себе си:

— В събота ще ходим на цирк, ще изненадаме Виула…

Гледат мъртвата, бледите устни, вените на шията.

— Не си спомням името ви — казва Клаудия объркано и поглежда Юна.

— Юна Лина.

— Юна Лина — повтаря жената с плътен глас. — Ще ти разкажа за Виула — като преминава на „ти“. — Тя е малкото ми момиченце, изтърсачето ми, усмихнатата ми, малка…

Клаудия не откъсва очи от бялото лице на дъщеря си и полита встрани. Нолен издърпва стол, но опечалената само поклаща глава.

— Извинете. Просто защото… голямата ми дъщеря Пенелопе преживя толкова ужасни неща в Салвадор. Като си помисля как се държаха с мен в затвора, колко се страхуваше Пенелопе, плачеше и викаше след мен… но не можех да й отговоря, да я защитя…

Вдига очи към Юна, прави крачка напред; полицаят внимателно я прегръща. Обляга се на гърдите му, поема си дъх, отдръпва се, опитвайки се да не поглежда към бездиханната си дъщеря, търси слепешком облегалката на стола и сяда.

— Горда бях… че малката Виула се роди тук, в Швеция. Имаше прекрасна стая с розов полилей, играчки и кукли, ходеше на училище, гледаше „Пипи Дългото чорапче“… Не знам дали можеш да разбереш, но се гордеех, че тя никога не трябваше да гладува или да се страхува. Като нас… като мен и Пенелопе, които се будим посред нощ и чакаме някой да влезе и да започне да ни унижава.