Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Свързахте ли се с него?

— Не още.

Оглеждат отблизо щетите на носа. Струват им се пресни, без водорасли между нишките на стъклената вата.

— Повиках един криминалист, трябва скоро да пристигне.

— Здравата се е целунала.

— Кой е бил на борда, след като сте я открили?

— Никой.

Юна се усмихва и търпеливо чака.

— Е, аз — позабавя се Ленарт — и Сони, моят колега. Също и момчетата от линейката, които отнесоха тялото, и нашият криминалист, но той стъпваше на специални плочки в защитно облекло.

— Това ли са всички?

— И старчето, открило яхтата.

Юна не отговаря, гледа блещукащата вода и мисли за момичето, което лежеше на масата за аутопсии в катедрата по съдебна медицина при Нолен.

— Знаеш ли дали криминалистът е огледал за следи навсякъде?

— Приключил е с пода и е снимал мястото, където беше открит трупът.

— Качвам се на борда.

Тясна, захабена плоскост лежи между кея и яхтата. Юна прекрачва и спира за миг на кърмата. Бавно се оглежда. За пръв и единствен път ще види местопрестъплението както сега: като нещо ново. Всяка подробност може да се окаже решаваща.

Обувки, преобърнат шезлонг, чаршаф, книга джобен формат, пожълтяла от слънцето, нож с червена пластмасова дръжка, кофа с въже, кутии от бира, торба въглища за барбекю, дълбок леген с водолазен костюм, туби с крем против слънце и лосион.

Гледа през големия прозорец салона с руля и интериора от лакирано дърво. На преминаващите слънчеви лъчи под определен ъгъл проблясват пръстови отпечатъци по стъклената врата, от ръце, които бутат вратата, натискат я повторно, търсят опора, когато яхтата прави завой.

Юна влиза в малкия салон. Следобедното слънце се отразява в лакираните и хромовите повърхности. На дивана с морскосиня облицовка лежат каубойска шапка и слънчеви очила.

Водата отвън плиска корпуса.

Полицаят плъзва поглед по захабения под надолу към тясната стълба. Тъмно е като в бездънен кладенец. Не вижда нищо, преди да запали фенера. Осветява оскъдно празния, стръмен проход. Червеното дърво лъсва влажно и смразяващо като вътрешността на човешко тяло. Юна слиза по скърцащата стълба и мисли за момичето, представя си, че е била сама на лодката, гмурнала се е и е ударила главата си в камък, дробовете й са се напълнили с вода, но все пак се е добрала до борда, сменила е мокрите бански със сухи дрехи. Може би се е почувствала изморена и е слязла да си полегне, без всъщност да осъзнава, че положението е сериозно, че е получила кръвоизлив, повишил налягането в мозъка.

Но тогава Нолен би открил следи от полусолената вода по тялото й.

Нещо го кара да се съмнява.

Продължава надолу по стълбата покрай кухненския бокс и банята напред към просторната спалня.

Все още тягостно се усеща смъртта, макар че тялото е при патолога в Солна.

Чувството е едно и също всеки път. Мълчаливи, вещите сякаш го гледат, запазили спомена за крясъци, борба и тишина.

Изведнъж яхтата изскърцва странно и като че ли се накланя встрани. Юна изчаква, ослушва се, но продължава към форпика.

Слънчевата светлина струи през малките прозорци на тавана върху леглото със заострена табла по формата на носа. Открили са я тук, седнала. Спортен сак стои отворен на пода, извадена е нощница на точки. Чифт дънки и тънка жилетка са захвърлени зад вратата. Дамска чанта виси на една кука.

Яхтата отново се олюлява, стъклена бутилка се търкаля на палубата над главата му.

Юна снима сака с мобилния си телефон от различни ъгли. Светкавицата смалява пространството, за миг стените, подът и таванът изглеждат на стъпка по-близо.

Внимателно откача чантата и я носи нагоре. Стълбата проскърцва под тежестта му. Отвън се чува метален звън. Когато се връща в салона, неочаквана сянка минава през стъклената врата. Инстинктивно се отдръпва крачка назад към мрачното стълбище.

Юна Лина не слиза по-надолу в тъмното към кухнята и спалнята. Застанал в ниското, вижда долната част на стъклената врата и част от кърмата. Една сянка минава покрай прашното стъкло, мярка се ръка. Някой пълзи бавно напред. Разпознава лицето на Ериксон. Капки пот се стичат по него, докато постила желатиново фолио около вратата.

Юна се качва в салона с чантата в ръка. Предпазливо я изпразва върху масата от благородно дърво. Побутва червеното портмоне с химикалката си. Зад надрасканата найлонова преграда се вижда шофьорска книжка. Разглежда отблизо красивото, сериозно лице, осветено от светкавицата от автомат за снимки. Облегната е малко назад, като че ли гледа нагоре към този, който я наблюдава. Косата е тъмна и къдрава. Разпознава момичето от моргата при патолога, правия нос, очите, южноамериканските черти.