Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Пенелопе Фернандес — чете в шофьорската книжка и се сеща, че е чувал това име преди.

В мислите си се връща при патолога и голото тяло на масата в облицованата с плочки зала, към миризмата на труп, отпуснатите черти, лицето, потънало в сън.

На слънцето отвън Ериксон мести дециметър по дециметър грамадното си туловище, търсейки пръстови отпечатъци по парапета, разнася с четка магнитно мастило и лепи ленти.

Внимателно подсушава мократа повърхност, капва специален разтвор и фотографира появилите се отпечатъци.

Юна чува тежкото му дишане, сякаш всяко движение изисква огромно усилие, сякаш току-що е изчерпил последните си сили.

Полицаят поглежда към палубата и забелязва кофа с въже, а до нея една гуменка. Мирише на спарено от картофите в кухнята.

Премества поглед отново върху шофьорската книжка и малката снимка. Разглежда устата на младата жена, леко отворените устни и изведнъж му хрумва, че нещо липсва.

Има чувството, че е видял нещо и, докато го изрече с думи, си е изгубил мисълта.

Сепва се от бръмченето на телефона в джоба си. Изважда го, вижда на дисплея изписано името на Нолен и отговаря.

— Юна.

— Казвам се Нилс Олѐн и съм главен патолог в Катедрата по съдебна медицина в Стокхолм.

Юна присвива устни, познават се от двайсет години и би разпознал гласа на Нолен без каквото и да било представяне.

— Има ли удар по главата? — пита Юна.

— Не — отговаря Нолен учудено.

— Дали не се е ударила в камък на дъното.

— Не, нищо подобно, удавила се е, това е причината за смъртта.

— Сигурен ли си? — упорства Юна.

— Натъкнах се на гъбична пяна в ноздрите, разкъсване на лигавицата на гърлото, вероятно поради силен рефлекс за повръщане; има секрет в трахеята и бронхите. Видът на белите дробове е типичен за удавяне, пълни са с вода, натежали и…

И двамата млъкват. Юна чува стържене, като че ли някой мести метален скрин.

— Нещо те е накарало да се обадиш — предполага Юна.

— Да.

— И какво е то?

— Открих високо съдържание на тетрахидроканабинол в урината.

— Канабис?

— Да.

— Но не е умряла от него.

— Едва ли — разсмива се Нолен. — Просто си представих, че тъкмо сега се опитваш да реконструираш събитията на яхтата… без да разполагаш с тази малка част от пъзела.

— Казва се Пенелопе Фернандес — добавя Юна.

— Приятно ми е — измънква Нолен.

— Нещо друго?

— Не.

Нолен диша в слушалката.

— Кажи го все пак — подканя го Юна.

— Само, че това не е обикновен смъртен случай.

Млъква.

— Какво видя?

— Нищо, просто чувствам…

— Браво — приветства го Юна. — Започваш да звучиш като мен.

— Знам… ясно е, че може да става дума за естествена смърт, внезапна, но напълно естествена… Нищо не го опровергава, но ако наистина е така, доста е необичайно.

Разговорът приключва, но думите на Нолен се загнездват в съзнанието на Юна. Някаква загадка витае около смъртта на Пенелопе Фернандес. Тялото й не е просто открито във водата и изнесено на борда. В такъв случай би лежала на палубата. Разбира се, човек може да си помисли, че този, който я е открил, е искал да прояви съчувствие. Но тогава би я положил на дивана в салона.

„Последната алтернатива, мисли си Юна, е, разбира се, този, който се е погрижил за нея, да я е обичал, да е искал да й постеле собственото легло в собствената й каюта.“

Но нали е седяла в леглото. Седяла е.

Може би Нолен греши, може би все още е била жива, когато е изнесена на борда, и някой й е помогнал да стигне до каютата. Дробовете може да са били сериозно засегнати, още преди да бъде спасена. Навярно се е чувствала зле, искала е да си легне и да остане сама.

Но защо дрехите и тялото не са мокри?

Има душ на борда, сеща се Юна и се зарича да провери цялата яхта: каютата в задната част, банята и кухнята. Предстои много работа преди крайния резултат.

Цялата яхта се разлюлява, когато Ериксон се надига и премества с няколко крачки напред огромното си тяло.

От салона Юна отново поглежда навън през стъклената врата и за втори път погледът му попада върху кофата с въжето. Стои до голям цинков леген, в който някой е захвърлил водолазен костюм. Водните ски лежат покрай перилата. Юна не откъсва очи от кофата. Гледа въжето, завързано на дръжката. Облият ръб на легена блести на слънцето като при новолуние.

Изведнъж, сякаш главата му просветлява: вижда случилото се със смразяваща яснота. Изчаква сърцето му да се успокои, представя си всичко още веднъж и вече е напълно сигурен, че е прав.