Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Прекалено муден си, Юна.

— Наистина — отвръща той с усмивка.

Жената с одеялото на раменете го поглежда и го поздравява.

— Това е Мира Карлсон от разузнаването — представя я Сага. — Една от първите, влезли в халите, мисли, че е улучила издирвания с пистолетен изстрел.

— Но не видяхте лицето му — заключава Юна.

— Не — отвръща Мира.

Юна поглежда към входа на халите и се обръща към Сага.

— Бяха казали, че всички околни сгради ще бъдат под наблюдение — мърмори Юна.

— Стратезите сметнаха, че разстоянието е прекалено голямо, за да…

— Сгрешили са — прекъсва я Юна.

— Да — отвръща Сага, като сочи към халите. — Намирал се е зад решетката на тази врата и е стрелял към прозореца й.

— Чух, имала е късмет — тихо отговаря той.

Районът около главния вход на Йостермалмските хали е отцепен, малки табелки с цифри маркират първите находки на местопрестъплението: отпечатък от обувка и празна гилза от американски муниции за прецизна стрелба с пълна метална обвивка. По-навътре, през отворените врати, Юна вижда разпилени по пода домати и изкривен пълнител на шведска автоматична карабина 5.

— Стеве Билгрен — казва Сага. — Колегата от разузнаването… той е проследил заподозрения извършител до дипломатическото градче и твърди, че го е видял да влиза през главния вход на немското посолство.

— Може ли да е сбъркал?

— Възможно е… Във връзка сме с посолството, но те твърдят, че няма… — тя поглежда в записките си — твърдят, че не се е случило нещо необичайно в района.

— Говори ли с Билгрен?

— Да.

Сага поглежда Юна сериозно:

— Имало е експлозия и той не чува почти нищо, но е напълно сигурен в това, което е видял, ясно е видял как наемникът влиза в посолството.

— Може да се е измъкнал от задната страна.

— Във всеки случай цялата сграда в момента е обкръжена от хората ни, имаме и хеликоптер във въздуха. Чакаме съобщение, за да влезем.

Юна изглежда раздразнен:

— Може да отнеме време.

Взима мобилния телефон и казва почти на себе си:

— Ще говоря с Клара Улуфсдотер.

Клара Улуфсдотер е прокурор от Международната прокуратура. Тя вдига след втория му сигнал.

— Знам, че сте вие, Юна Лина — казва тя в слушалката, без да поздрави. — Знам и за какво ми се обаждате.

— Тогава със сигурност знаете, че трябва да влезем — настоява Юна рязко, пословичното му упорство звучи в гласа му.

— Не е толкова лесно. Твърде деликатно е. Обадих се на секретарката на посланика — обяснява Клара Улуфсдотер. — Тя твърди, че всичко в посолството е наред.

— Подозираме, че е вътре — не отстъпва Юна.

— Но как би могъл да влезе в посолството?

— Може да е немски гражданин, който има право на консулско съдействие, може да е швед, който работи там на половин работен ден, да има карта за достъп или… някаква форма на дипломатически статут, навярно имунитет, все още не знаем, може някой да го закриля, може да е близък роднина на военния аташе или на Йоахим Рюкер.

— Но вие дори не знаете как изглежда — казва тя. — Няма свидетели, как ще влезем в посолството, без да знаем как…

— Ще доведа свидетел — прекъсва я Юна.

Настъпва тишина. Юна чува Клара Улуфсдотер да диша в слушалката.

— Тогава ще се погрижа да влезете — казва тя.

Юна Лина и Сага Бауер стоят в защитения апартамент до площад „Йостермалмсторг“. Лампите са загасени. Сутрешното небе пръска светлина през прозореца. Пенелопе Фернандес седи на пода и сочи към прозореца.

— Да, оттам е проникнал куршумът — потвърждава Сага тихо.

— Лампата ме е спасила — едва чуто произнася потърпевшата.

Оглеждат остатъците от лампата на прозореца: висящия кабел и повредения пластмасов цокъл.

— Загасих, за да виждам по-добре, за да виждам какво става на площада — разказва Пенелопе. — Лампата се е залюляла, а той си е помислил, че съм аз, нали? Помислил си е, че се движа, че топлината е от моето тяло.

Юна се обръща към Сага.

— Имаше ли електрооптичен мерник?

— Според Йени Йорансон: да — потвърждава Сага.

— Какво? — пита Пенелопе.

— Права си, вероятно лампата е спасила живота ти — отвръща Юна.

— Боже мой — простенва тя.

Юна я поглежда спокойно, сивите му очи блестят.

— Пенелопе — казва той сериозно. — Видяла си лицето му, нали? Не сега, но преди. Макар да си отрекла. Разбирам, че се страхуваш… искам просто да кимнеш, ако мислиш, че можеш да го опишеш.

Тя бързо избърсва бузите си, поглежда високия инспектор и кимва с глава.