Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Какво научихте? — пита Аксел и става.

— Какво ли? — разсеяно повтаря Юна.

— Определихте ли времето?

— Да — отсича Юна.

Аксел търси погледа му.

— Нещо не е наред ли? — пита домакинът.

— Трябва да тръгвам — промърморва Юна.

— Нима са се срещнали след заповедта за арест на Ал Башир? Не може да са го направили. Трябва да знам, ако е било така!

Юна го поглежда в очите: толкова спокойни и ясни…

Сага Бауер лежи по корем на мъхестия светъл килим. Затваря очи, докато Стефан бавно я целува по гърба. Светлата й коса се стеле като блестящ облак на пода. Топлото лице на Стефан се допира до главата й.

„Продължавай“, мисли си тя.

Нежните движения на устните му я гъделичкат между лопатките. Налага си да не става и потръпва от удоволствие.

От стереото се носи еротичният дует за виолончело и мецосопран на композитора Карл Унандер-Схарин. Двете партии се кръстосват ритмично и се повтарят като бавен отблясък в тъмен поток.

Сага лежи неподвижно и усеща как възбудата възпламенява тялото й. Диша с полуотворена уста и навлажнява устните си с език.

Ръцете му се плъзгат по талията, около бедрата и повдигат дупето й.

„Нито един мъж преди не ме е докосвал толкова нежно“, мисли си Сага и се усмихва на себе си.

Той я гледа, тя разтваря бедра. Жаравата пламва в нея, пулсираща, изгаряща топлина.

Чува се да стене, усещайки езика му.

Внимателно я обръща по гръб. Ивиците от килима са се отбелязали на корема й.

— Продължавай — шепне тя.

— Иначе ще ме застреляш — смее се той.

Тя кимва и се усмихва с открито, щастливо лице. Черната коса на Стефан е паднала върху неговото лице, тънката конска опашка лежи върху едната й гърда.

— Хайде, свършѝ — казва Сага.

Придърпва лицето му към своето, целува го и среща езика му, топъл и влажен.

Той бързо изхлузва панталона си и ляга гол до нея. Тя свива крака и го чувства да прониква. Стене продължително и се задъхва, когато спират за миг. Усещат главозамайваща близост. Стефан прониква съвсем нежно. Слабите му бедра се движат бавно. Сага прокарва пръсти по лопатките, кръста, бедрата му.

В този момент иззвънява телефонът. „Типично“ е първото, което си мисли. Спокойната му мелодия се чува изпод купчината дрехи на дивана, под бялата ленена блуза, бикините и обърнатите наопаки дънки.

— Остави го да звъни — шепне тя.

— Това е твоят мобилен — казва той.

— Пет пари не давам в момента, не е нещо важно — мърмори тя и се опитва да го задържи.

Но той се надига, застава на колене и опипва джобовете на панталона й за телефона. Не го открива и блусът тихо продължава. Най-накрая обръща дънките с крачолите нагоре и изтръсква телефона на пода. Беше млъкнал. Лек звън напомня за оставеното съобщение.

Двайсет минути по-късно Сага Бауер тича по коридора на Националната полиция. Връхчетата на косата й са влажни след бързия душ. Тялото й все още тръпне от незадоволената страст. Бикините и дънките са й неудобни.

Сага хвърля бегъл поглед към любопитното кръгло лице на Аня Ларшон, когато се втурва в стаята на Юна. Той стои в средата със снимката в ръка и я чака. Когато среща леденосивия му остър поглед, тръпки на неприязън полазват по гърба й.

— Затвори вратата — казва той.

Тя затваря и се обръща към него в очакване. Диша бързо и тихо.

— Аксел Рисен си спомня всичката музика, която е слушал някога, всеки тон от всеки инструмент в симфоничен оркестър…

— Не разбирам какво говориш.

— Успя да види какво е свирил квартетът на снимката — втори струнен квартет на Бела Барток.

— Окей, значи си бил прав — казва тя бързо. — Произведението е отгатнато, но ние…

— Снимката е направена на 13 ноември 2009 година — прекъсва я Юна с необичайна острота в гласа.

— Значи онези тарикати са сключили сделка за оръжие със Судан след обвинението към Ал Башир — казва тя намръщено.

— Да.

— Знаели ли са, че боеприпасите са за Дарфур? — шепне тя.

Юна кимва и с усилие стиска челюсти.

— Карл Палмкруна не би трябвало да бъде в онази ложа — казва той. — И Понтус Салман не би трябвало да е там, никой не би трябвало да е там…

— Но ето че ги имаме на снимка — казва тя, потискайки задоволството си. — Рафаел Гуиди е вързал солидна сделка със Судан.

— Да — отвръща Юна и среща сините й като лятно небе очи.

— Хората винаги са казвали, че на истински големите риби все им се разминава — отбелязва Сага.

Стоят смълчани и отново поглеждат снимката, четиримата в ложата на „Алте Опер“, шампанското, лицата им, музикантите със старите инструменти на Паганини.