Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Добре разсъждавате — прекъсва го професорът. — Френският учен Мерсен издава през 1636 година „Универсална хармония“. В това свое произведение споменава, че най-добрите цигулари могат да изсвирят до една октава над всеки свободен тон. Това означава, че обхватът е от малко „сол“ до три пъти подчертано „ми“… което ни дава общо трийсет и четири тона в хроматичната скала.

— Трийсет и четири тона — повтаря Юна.

— Но ако се насочим към малко по-съвременните музиканти — продължава Самюелсон ентусиазирано, — тогава диапазонът ще се разшири според новата позиция на пръстите… и е възможно достигане до три пъти подчертано „ла“, а по този начин и до хроматична скала с трийсет и девет тона.

— Продължавайте — казва Юна, докато Диса се спира до галерия със странни, размазани картини.

— Въпреки че още когато Рихард Щраус преработва учебника по инструментознание на Берлиоз през 1904 година, четири пъти подчертаното „сол“ се посочва за възможно най-високия тон за оркестров цигулар, което означава четирийсет и девет тона.

Докато Кай Самюелсон се смее в слушалката, Юна го изчаква мълчаливо.

— Горната граница далеч не е достигната — пояснява професорът. — При това може да се добави цял регистър от флажолети и кварти.

Те подминават новопостроен викингски кораб до Слотскайен и приближават парка „Кунгстрегорден“.

— А на виолончелото? — прекъсва го Юна нетърпеливо.

— Петдесет и осем — отвръща той.

Диса му хвърля припрян поглед и посочва масичките отвън.

— Всъщност въпросът ми е дали бихте могли да погледнете портрет на четирима музиканти: две цигулки, една виола и едно виолончело — казва Юна. — Бихте ли могли от ясна снимка, само като видите пръстите им, струните и грифовете на инструментите, да познаете какво свирят.

Юна чува как Кай Самюелсон си тананика в слушалката.

— Има много варианти, хиляди…

Диса свива рамене и продължава, без да го поглежда.

— Седем милиона комбинации — казва Кай Самюелсон след миг.

— Седем милиона — повтаря Юна.

В слушалката става тихо.

— Но на моята снимка — продължава Юна упорито — пръстите и струните се виждат ясно и доста лесно могат да се изключат много алтернативи.

— С удоволствие ще погледна снимката — отговаря професорът. — Но няма да мога да отгатна тоновете…

— Но…

— И представете си, Юна Лина — продължава той развеселен. — Представете си, че стигнете до приблизителните тонове… как бихте ги открили сред хилядите струнни квартети: Бетховен, Шуберт, Моцарт…

— Разбирам, невъзможно е — прекъсва го Юна.

— Категорично — допълва Кай.

Юна благодари за разговора и сяда до Диса, която го чака до зиданата ограда на един фонтан.

Тя скланя лице към рамото му. Когато я прегръща, си спомня думите на Роберт Рисен за брат му: „Щом Аксел не е успял, не вярвам, че е възможно“.

Крачейки забързан нагоре по улица „Брахегатан“, Юна Лина чува детски смях и викове от немското училище.

Звъни на вратата на Аксел и дочува отвътре отчетливо цъкащ часовник. След като изчаква, решава да обиколи имота. Изведнъж чува рязък звук от струнен инструмент. Някой стои в сянката на широколистно дърво. Юна спира на разстояние. На мраморните плочи в градината стои момиче с цигулка. Може би е на петнайсет. Косата й е много къса, изрисувала е ръцете си. До нея Аксел Рисен кима и слуша с любопитство, когато момичето прокарва лъка по струните. То изглежда така, сякаш държи инструмента за първи път. Може би е негова дъщеря или внучка, защото той не сваля от нея топъл поглед.

Лъкът се движи косо над струните със стържещ, скърцащ звук.

— Доста е разстроена — търси тя обяснение за ужасното звучене.

Усмихва се и внимателно връща инструмента.

— Да свириш на цигулка, значи да имаш слух — приятелски казва Аксел. — Човек слуша, чува музиката вътре в себе си и само я прехвърля в действителността.

Вдига цигулката и засвирва въведението „Ла сегедиля“ от операта „Кармен“ на Бизе, спира и й показва инструмента.

— Пренастройвам струните малко напосоки, ето така, и така — казва той и завърта ключовете многократно в различни посоки.

— Защо ще…

— Сега цигулката е напълно разстроена — продължава той. — И ако бях научил произведението механично, с точната позиция на пръстите, както свирих току-що, ще звучи ето така.

Той засвирва отново „Ла сегедиля“ и звученето е ужасно, почти неузнаваемо.

— Прекрасно — шегува се тя.