Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

Едва сега напрежението в нея започна да се отпуска. Всичко свърши, помисли си тя. Бяха си върнали Бенджамин.

След като пристигнаха на летище Арланда, бяха видели полицейския ескорт на Юна Лина да ги очаква, а десетина търпеливи журналисти стояха готови с камери и микрофони. Без да разменят и дума, те се насочиха към друг изход, минаха зад тълпата и си взеха такси.

Сега те стоят нерешително пред хотел Биргер Ярл в Стокхолм, след което тръгват по улица Тулегатан, продължават по Оденгатан, спират се на ъгъла към Свеавеген и се оглеждат. Бенджамин е облечен с прекалено голямо спортно яке, което получи от полицейския отдел за намерени вещи, една плетена шапка — лапландски вариант за туристи, която Симоне му купи на летището, и чифт плетени ръкавици. Тази част на града — Вазастан, е пуста и безлюдна. Изглежда, всичко е затворено, станцията на метрото, автобусните спирки, полутъмните ресторанти, които отдъхват в строга тишина.

Ерик поглежда часовника си. Показва четири следобед. Една жена бърза нагоре по улица Оденгатан с голяма торба в ръцете.

— Коледа е — казва внезапно Симоне. — Днес е Коледа.

Бенджамин я поглежда изненадано.

— Това обяснява защо всички казват: Честита Коледа! — усмихнато казва Ерик.

— Какво ще правим? — пита Бенджамин.

— Ето там е отворено — казва Ерик.

— Коледна вечеря в Макдоналдс, какво ще кажете? — пита Симоне.

Започва да вали, ситен леденостуден дъжд ги кара да побързат към ресторанта, разположен съвсем близо под горичката на Обсерваторията. Грозно, ниско заведение, притиснато към земята под боядисаната в оранжево кръгла сграда на Библиотеката. Една жена на около шейсет години стои зад тезгяха. Няма никакви други посетители в ресторанта за хамбургери.

— Бих искала чаша вино — казва Симоне, — но предполагам, че не мога да получа.

— Един млечен шейк — казва Ерик.

— Ванилия, ягода или шоколад? — пита жената кисело.

Симоне има вид, като че едва се сдържа да не избухне в истеричен смях, но успява да каже с пресилена сериозност:

— Ягодов, разбира се, ще си взема ягодов.

— Аз също — обажда се Бенджамин.

Жената изпълнява поръчката с къси нервни движения.

— Това всичко ли е? — пита тя.

— Вземи по малко от всичко — казва Симоне на Ерик. — Ние ще отидем да седнем.

Тя и Бенджамин заедно минават между празните маси.

— Да седнем до прозореца — прошепва тя и се усмихва на Бенджамин.

Сяда до своя син, притиска го до себе си и чувства как сълзите й се стичат по бузите. Отвън вижда продълговат, нелепо разположен басейн. Изпразнен и пълен с боклуци. Самотен скейтбордист кръстосва между заледените участъци с остри, стържещи и тракащи звуци. На една пейка до въжената катерушка в края на детската площадка зад Търговското висше училище седи самотна жена. До нея се вижда празна количка от супермаркет. Гумата на въжената катерушка се поклаща на вятъра.

— Студено ли ти е? — пита Симоне.

Бенджамин не отговаря, той просто се гушва в нея и замира така, като я оставя да го целува по главата.

Ерик поставя на масата една табла, отива да вземе още една, преди да започне да сервира картонените кутии, хартиените пакети и картонените чашки на масата.

— Колко хубаво! — възкликва Бенджамин и се изправя на мястото си.

Ерик му подава една играчка от меню Хепи Миил.

— Честита Коледа! — казва той.

— Благодаря, татко — усмихва се Бенджамин и разглежда пластмасовата опаковка.

Симоне не откъсва поглед от детето си. Станал е толкова ужасно слаб. Но има и друго — мисли си тя. Сякаш някаква тежест продължава да го измъчва, нещо, което владее мислите му, обременява го. Той не е изцяло с нас. Като че е вгледан в себе си, мисли си тя, както в огледално отражение на тъмен прозорец.

Когато вижда Ерик да протяга ръка и да потупва сина си по бузата, тя отново заплаква. Обръща се настрани, прошепва: „Извинявайте“, и вижда как найлоново пликче, което вятърът е издухал от боклукчийската кофа, залепва към стъклото на прозореца.

— Да опитаме да хапнем малко? — пита Ерик.

Бенджамин разгъва един голям хамбургер, когато мобилният телефон на Ерик звъни. Той поглежда дисплея и вижда, че е Юна.

— Честита Коледа, Юна — казва той.

— Ерик — казва Юна на другия край на линията, — вече сте в Стокхолм, нали?

— Всъщност сме на коледна вечеря.

— Спомняш ли си, че ти казах, че ще намерим сина ти?

— Да, спомням си.

— Понякога се съмняваше, когато…

— Да — казва Ерик.