Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Чумата погледна отчаяно към клавиатурата си. Около нея имаше хартии, кенчета, трохи, бутилки кока-кола и недоизядена храна. Самият той беше небръснат, с прорасла коса и носеше оръфания си син халат. Болеше го гърбът. Беше надебелял още повече, страдаше от диабет и не бе излизал навън от повече от седмица. Какво можеше да направи? Ако разполагаше с адрес, би могъл да хакне електрическата система и водоснабдяването, да открие съседите и да организира граждански патрул. Но сега... беше безпомощен. Целият трепереше. Сърцето му биеше силно. Нямаше представа къде отиват.

Съобщенията в групата се сипеха едно след друго. Лисбет беше както тяхната звезда, така и тяхна приятелка. Но доколкото Чумата можеше да види, никой нямаше добро предложение или план за действие, който би могъл да се приложи достатъчно бързо. Дали да се обади в полицията? Никога не го беше правил и си имаше основателни причини за това. Почти нямаше киберпрестъпления, които да не е вършил. Някой винаги го преследваше по един или друг начин, но въпреки това , помисли си той, въпреки това дори бегълците понякога трябва да потърсят помощ от закона. Спомни си, че Лисбет – или Осата, както бе известна в хакерските среди – беше споменавала някакво ченге на име Бублански. Каза, че той бил окей, а за нея „окей“ беше доста силна дума в този контекст. В продължение на няколко минути Чумата стоеше като парализиран пред картата на Упланд, която се виждаше на екрана. После взе чифт слушалки, усили звука и пусна аудиофайла. Искаше да чуе всички нюанси, както в гласовете, така и в шума на двигателя. В слушалките се чу бучене. Първоначално никой не говореше. След малко обаче един глас произнесе думите, които Чумата най-малко искаше да чуе:

– В теб ли е телефонът ѝ?

Говореше жената, която звучеше като болна. Изглежда тя командваше операцията – тя и мъжът, който от време на време се обръщаше към шофьора на чужд език, който след бързо аудиотърсене определиха като бенгалски.

– В джоба ми е – отвърна един от мъжете.

– Може ли да погледна?

Чу се шумолене и пращене. Телефонът премина в ръцете на жената. Чумата я чуваше как диша, докато го разглежда.

-- Има ли нещо нередно?

– Не знам – отговори жената. – Като че ли не. Но може би ченгетата могат да ни подслушват чрез тази гадория.

– Трябва да се отървем от телефона.

Мъжът отново заговори на бенгалски. Колата забави ход. Една врата изскърца и се отвори, въпреки че автомобилът все още се движеше. Вятърът забуча в слушалката, след което се чу свистене, последвано от непоносимо шумни удари. Чумата дръпна рязко слушалките от главата си и блъсна с юмрук по масата. Hell, damn, fuck! От останалите компютри заваляха ругатни. Връзката с Осата беше прекъсната.

Чумата опита да помисли, да оцени ситуацията. И изведнъж се сети – пътните камери. Как можа да забрави за тях? За да получат достъп до камерите, трябваше да хакнат Пътната агенция, нали така? Само че това изискваше време, а те не разполагаха с такова.

Някой знае ли как може да се проникне бързо в системата на Пътната агенция? , написа той, след което включи всички в криптирана аудиовръзка.

– В нета има обществен достъп до част от пътното наблюдение – каза някой.

– Не е достатъчно – отвърна Чумата. – Там картината е твърде неясна. Трябва ни по-близък кадър, за да видим модела и номера на колата.

– Знам заобиколен път.

Гласът принадлежеше на млада жена и на Чумата му трябваха секунда-две, за да я идентифицира. Беше Нели, един от новите им членове.

– Наистина ли? – възкликна той. – Чудесно! Хайде! Свържете се с нея! Помогнете ѝ! Давайте, бързо! Пращам ви часа и координатите.

Чумата влезе в сайта www.trafiken.nu, който показваше къде точно се намират камерите покрай шосе Е4 към Упсала. Същевременно с това пусна отначало файла от телефона на Осата. Алармата се беше включила в 12,52, а първата камера по пътя беше тази при автогарата „Хага сьодра“ и... чакай малко. Автомобилът, изглежда, беше минал оттам около тринайсет минути по-късно, в 13,05. След това камерите бяха по-нагъсто, което беше добре, помисли си той. Пътните участъци се наричаха „Линвеварторпет“, „Линвеварторпет сьодра“ и „Линвеварторпет нора“, „Хага нора гриндар“, „Хага нора“, „Стура фрьосунда“, „Йерва круг“, „Меланйерва“ и Голф игрище „Улриксдал“. По протежение на първата отсечка имаше предостатъчно камери и дори движението да беше натоварено, трябваше да открият колата без проблеми, особено като знаеха, че очевидно става дума за стар, голям автомобил, вероятно бус или дори по-лек камион.