Пол Ливайн - Ези-тура

— Знам какво е казал на полицията. Не е истина. Съжалявам.

Думите прозвучаха жестоко. Но бяха ли истина?

— Елена ми каза, че и ти имаш приятел — продължи Виктория. — Бих искала да си с него, а не да бягаш от горилите на Горев и от властите.

— В момента съм с моя човек и съм в рая.

Къде? О, как й се искаше да зададе този въпрос, но се боеше да не прибърза, да не подплаши Надя.

— Разкажи ми за него. Елена спомена, че първо ти бил клиент.

— Смешно, нали? Момиче от бара си пада по клиент. Беше дошъл на някакъв конгрес, преди около три месеца. Нещо за хранителни продукти. Хванах го в „Кливландър“. Профука пет хилядарки и триста в клуба. Стъписа се, когато дойде сметката, обаче не възрази. Прекарах нощта при него, в хотела му. Тежко нарушение на правилата на Горев. През следващите два дни стоях настрана от клуба. Отидох само за да анулирам сметката му на терминала за кредитните карти. Иначе бях плътно с него. Сега съм в дома му. Иска да се ожени за мен.

В гласа на Надя прозвуча гордост. И защо не? Един мъж я искаше, защото смяташе, че е нещо повече от тяло за продан. Тонът на Надя омекна. Сега бяха две жени, които си говорят за любов. Виктория реши, че е време да бръкне по-дълбоко.

— Можем да се видим, да поговорим очи в очи.

Надя въздъхна, после попита:

— Защо не ми кажеш направо какво искаш да знаеш?

— Николай Горев имаше ли оръжие?

— Той има много оръжия. Обаче онзи ден? В ръката му? Не.

Виктория имаше чувството, че са я ударили с юмрук в корема. Беше толкова сигурна, че Стив не е излъгал поне за оръжието на Горев. За заплахата. Обаче, ако Горев не е бил въоръжен, този, който е стрелял, не е действал при самоотбрана. Стрелецът — или Стив, или Надя — не можеше да получи имунитет по никакъв закон. Без да е заплашен от смърт или сериозно телесно увреждане — ключов момент в законите, засягащи самозащитата, — един от двамата просто беше натиснал спусъка и беше извършил убийство.

Виктория стана и се заразхожда в кръг на променадата.

— Щом Горев не е имал пистолет, защо беше убит? Какво се случи?

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— Да! Истината. Някой е застрелял Горев с глок, деветмилиметров. Трябва да знам кой! Трябва да знам защо!

— Глокът беше мой. Занесох го в чантата ми.

Виктория спря да диша. Това беше казал и Стив.

Можеше ли все още да има някаква надежда?

— Ти ли застреля Горев?

— Твоят човек е казал на полицията, че съм аз.

— Истина ли е?

— Вече говорих достатъчно.

— Надя, моля те!

— Твоят човек невинаги говори истината. Само това мога да кажа.

Виктория почувства как Надя се изплъзва.

— Нека се видим. Ще поговорим. Не е нужно някой друг да знае.

— Далече съм от Маями.

— Все едно.

— Твърде опасно е, съжалявам. Ще ми се да можех да помогна на твоя човек, но не мога. Съжалявам. Сега ще се моля за душата на Елена. Не ми се обаждай повече.

Линията прекъсна и надеждите на Виктория се изпариха под блясъка на обедното слънце.

Открих Мануел Домингес в залата с библиотеката, със затъмнени стъкла, във „Фордж“, на Артър Годфри Роуд. Преди няколко години Шариф Малник, собственикът, направи сериозен ремонт на ретро заведението. Все още тъне в разкош и орнаменти, дори леко преминава границата. Огледалата със златни рамки са си там, както и оголените декоративни тухли. Старият махагон обаче е заменен със светла дървесина. Има кристални полилеи и сега заведението е по-светло, по-бляскаво, по-модерно.

Домингес, с парадна униформа и окичен с медали и ленти, обядваше с дамата си, уж бременната Роз Мари. На масата им седеше мъж на средна възраст с шкембе, със спортно сако и лъскава черна перука.

— Хей, сержант! — извиках.

Домингес вдигна глава и без дори да мигне, ме поздрави:

— Лейтенант Ласитър.

Седнах на четвъртия стол на масата, без да ме канят. Пред Домингес имаше гигантски стек, който закриваше цялата чиния. Вероятно беше зрял на сухо стек „томахавка“, за двама. Роз Мари имаше свое собствено ястие, риба — групер, предполагам — с бекон и покрита с апетитен сос. Отделно имаше макарони със сирене черен трюфел, и чиния аспержи. Господин Спортно сако като че ли не смяташе да се храни.

— Господин Торкелсон, запознайте се с лейтенант Ласитър, мой командващ офицер в Пустинна буря — каза Домингес. — Лейтенант, господин Торкелсон е борсов посредник от Толедо.

— Горд съм да се запознаем, сър — каза Торкелсон, Перуката.