Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Да – кимна капитан Блейк.

– Ако сме прави, че убиецът разбира какъв въпрос да зададе, като внимателно чете уебсайтовете на социалните мрежи

– Продължи Хънтър, – а аз мисля, че сме прави, постингите са качени там от месеци. Но дори ако грешим за уебсайтовете на социалните мрежи, колко време мислиш, че ще мине от намирането на въпроса, който да зададе, и самото убийство, когато действително зададе въпроса?

Барбара замислено се почеса по челото.

– Дни, седмици, месеци...? – предположи Робърт. – В това време свидетелите може да научат отговора на онзи лесен въпрос.

Хънтър отново даде на капитан Блейк няколко секунди да си помисли.

– В утрото на убийството – продължи той – Таня Кейтлин може по някаква причина да реши да запомни наизуст номера на най-добрата си приятелка. Джон Дженкинсън може да реши, че тази година отново ще бъде романтичен съпруг и ще изненада жена си, като запомни годишнината от сватбата им, занесе ѝ цветя, заведе я на почивка... каквото и да е. Убиецът няма реална гаранция, че те наистина ще отговорят грешно, капитане. Най-доброто, което той може да направи, е да зададе въпрос, на който те би трябвало да дадат грешен отговор.

Капитан Блейк не каза нищо.

– Ето защо убиецът подсилва шансовете си с още един хитър трик – поде Гарсия. – И двата му втори въпроса съдържат или поредица от цифри, или дата. Доказан факт е, че най-трудно се запомнят поредици от цифри, формули и дати.

Барбара не можеше да оспори това. И на нея ѝ беше трудно да запомня дати и телефонни номера. А формули? Това определено беше невъзможно.

– И така – продължи Карлос, – да се върнем там, където бяхме: убиецът им отправя втория въпрос веднага след като им вдъхне фалшиво чувство на сигурност. Двамата свидетели ни казаха, че при втория въпрос първото, което са направили, не било да потърсят отговора в паметта си. – Гарсия поклати глава. – Не. Те се запитали: "Какво? Какво искаш да кажеш? Чакай малко..." и така нататък.

– Голяма грешка – поясни Хънтър. – Когато започнали да разравят паметта си за отговор, вече били изминали три или четири от секундите, които им е дал убиецът. И са го знаели, защото той ги отброявал и така засилвал напрежението. Тук има още един елемент – дори да си спомнят числата и датите... – Робърт посочи главата си – те може да ги объркат.

– Паника – каза капитан Блейк.

– Почти, но още не – възрази Хънтър. – Тук настъпва тревожност, изнервеност и може би малко страх. Затова, преди убиецът да отброи до нула, те изтърсват грешен отговор, или защото наистина не знаят правилния – в случая на Таня Кейтлин, – или защото времето им изтича и тревожността ги кара да объркат датите – в случая на Джон Дженкинсън. – Хънтър се отдалечи от таблото със снимките. – С това убиецът най-после им показва коза си. – Той кимна на капитан Блейк. – Сега вече настъпва паника. И затова извършителят използва заострено длето вместо само чук.

– Ударът е твърде мек – отбеляза Барбара и загадката най-после ѝ се изясни. – Жертвата щеше да бъде с подутина на главата. Нямаше да има пирамидална фрактура. При прекалено силен удар жертвата би умряла твърде скоро или щеше да бъде повалена в безсъзнание със сътресение на мозъка.

– Точно така – съгласи се Робърт. – Нито единият от двата случая не би устроил убиеца, защото той е искал с първия удар да се случат две неща. Първо, извършителят е искал Касандра Дженкинсън да изпитва болка, но да остане в съзнание. Второ, искал е да предизвика паника дълбоко в сърцето на съпруга ѝ и впоследствие в мозъка му. А какъв по-добър начин от това да го накара да гледа как кръвта на жена му изтича?

Капитан Блейк затвори очи за момент и поклати глава.

– Лек удар с тъп инструмент не би причинил пробиване на дупка в скалпа ѝ – добави Хънтър. – За тази цел му е бил необходим много по-силен удар и контролирането му би представлявало проблем. – Веднага щом по лицето на жертвата е потекла кръв – допълни Гарсия, – играта е свършила, капитане. Дори ако отговорът е бил на езика на свидетеля, той не е бил в състояние да го изрече, защото последният психологически елемент е най-пагубният от всички.

Барбара мислеше, че паниката е последният елемент, и се намръщи озадачено.

– Вина – обясни Хънтър. – В този момент Джон Дженкинсън е разбрал, че каквото и да става, не е шега и причината съпругата му да кърви, да изпитва болка и да умира... е той. Защото не може да си спомни датата на сватбата им. Когато отброяването на петте секунди започнало отново, в мозъка му царял пълен хаос. За по-малко от пет минути той преминал през изненада, объркване, шок, съмнение, паника, ужасяващ страх и накрая съсипваща душата вина. Добави към това факта, че Джон Дженкинсън е гледал как измъчват съпругата му в собствения им дом, без да може да стори нищо, за да го спре, и датите и числата в ума му вече са се объркали. Планът в никакъв случай не е безотказен, но е много хитър, защото е наклонил везните в полза на убиеца.