Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– И господин Дженкинсън ще изпитва вина до края на живота си – отбеляза капитан Блейк.

Потвърждението дойде под формата на мълчание от страна на двамата детективи.

– Еха! Изглеждаш поразително – каза детектив Джулиан Уеб, когато доктор Гуен Барне отвори външната врата. Тя беше облечена с бяла, дълга до коленете коктейлна рокля с тънки презрамки, които разкриваха мускулести ръце и крака. Чантичката ѝ беше украсена с лъскави камъчета и подхождаше на вечерните ѝ сандали с платформа. Косата ѝ искреше на гаснещите лъчи на слънчевата светлина в късния следобед.

– Благодаря – отговори Гуен и му отправи съблазнителна и същевременно загадъчна усмивка. – И ти изглеждаш много добре.

Доктор Барне не знаеше, но Уеб беше с ежедневното си облекло – тъмен костюм с бяла, закопчана догоре риза и вратовръзка на райета. Обувките му бяха черни, удобни и лъснати.

Доктор Барне погледна часовника си. Беше точно 18:00.

– Идваш... точно навреме. Смаяна съм.

– Опитвам се, ако изобщо е възможно – отвърна Уеб. – Но с моята работа понякога е трудно. Нещата не се случват по график, ако разбираш какво искам да кажа.

Усмивката ѝ стана по-широка.

– Да, представям си.

– Е, как си? – попита той и погледна покрай рамото ѝ към къщата. – Наред ли е всичко? Успя ли да поспиш през деня?

Както бе обещал, Уеб се беше обадил на доктор Барне сутринта, за да провери как е. Тя обясни, че освен че не е мигнала през нощта, всичко друго е наред.

Гуен поклати глава.

– Не, изобщо не можах да заспя, затова съм сложила толкова много грим на очите си, но... – Тя се обърна и погледна през рамо. – Всичко изглежда добре. Благодаря.

Изразът в очите ѝ, докато изричаше последните няколко думи, накара детектив Уеб да се зачуди дали сега доктор Барне се колебае за нещо, в което беше сигурна преди това – че гривната ѝ наистина е взета от спалнята ѝ. Той реши да не засяга темата, поне засега.

– Виж – каза Уеб и отново се усмихна, надявайки се да я развесели малко. – Знам, че се уговорихме да пием кафе, но си мислех, какво ще кажеш да отидем да вечеряме някъде?

– И аз щях да предложа същото – каза Гуен. – Но при едно условие.

– Какво?

– Да ме заведеш на място, където обикновено ходиш с приятелите си, детективите.

– Моля?

– Където ходите да се храните в обикновен ден.

– В обикновен ден нямам време дори да дишам, камо ли да ям.

– Да, разбирам, но все пак ядеш, нали?

– Е, да.

– И се обзалагам, че имаш едно-две любими заведения, където обичаш да ходиш, нали?

Уеб наклони глава наляво и надясно два-три пъти и накрая кимна.

– Чудесно, защото искам да ме заведеш в едно от тези заведения.

– А, не, не ти трябва да ходиш на тези места.

– Но аз искам. Наистина.

Уеб я изгледа от главата до петите.

– Но ти си облечена толкова хубаво, а онези заведения са дупки. Повярвай ми.

– Мога да се преоблека. Не е проблем. – Тя понечи да тръгне.

– Не. Моля те, недей – спря я Уеб. Двамата се втренчиха един в друг. – Наистина ли искаш да те заведа там?

– Да.

Уеб се подсмихна.

– Добре, но не казвай, че не съм те предупредил. Трийсетина минути по-късно Уеб паркира колата си пред малка пицария на име "Пицата на Джо" на булевард "Холивуд" и каза:

– Пристигнахме.

Доктор Барне надникна през стъклото и се усмихна.

– Казах ти, че местата, където ходим с колегите, са дупки.

– Добра ли е храната?

– Страхотна. Най-хубавата пица пай на булевард "Холивуд". Но не е място, където да заведеш на среща някого.

– Пица пай ли каза?

Последва кратко мълчание.

– Да. Обичаш ли я?

– Обожавам пица пай.

Лицето на Уеб засия.

– О, в такъв случай, приготви се за тази – гордо каза той, – защото ще промени живота ти.

Доктор Барне не беше сигурна дали изживяването ще промени живота ѝ, но определено щеше да промени навиците ѝ. Специалният "Пай на баба", който си поделиха, беше най-хубавата пица пай, която бе опитвала, и от години не се беше смяла толкова много. Оказа се, че детектив Уеб е много забавен човек.

Тя изяде последното си парче, погледна Уеб и отново се усмихна.

– Какво? – попита той и я погледна изкосо. – Сирене ли имам на брадичката? – Взе салфетка и избърса брадичката си.

– Не. Не е това.

– О! – Той остави салфетката.

– Само... Тревожех се, че ще се борим с разговора. Изказването му се стори странно.

– Не съм сигурен, че следя мисълта ти.

– Ами заради професиите ни – обясни доктор Барне.

– Никой от нас не може да говори за работата си, нали? Например ти вероятно не можеш да ми разкажеш за някое от разследванията, които водиш, а аз не мога да говоря за пациентите си.