Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Не е било самоубийство – увери го Робърт.

– Защо мислите така?

– Защото кожата му е била одрана от лицето и сърцето му е било изрязано от гърдите и оставено на пода – обясни Хънтър. – Плъхове са се угощавали с него, когато са го намерили в ранните часове на утрото.

– Плъхове?

Робърт кимна.

– Никой няма представа как са влезли в килията му. Клиниката никога не е имала проблем с плъхове. Смята се, че ги е донесъл убиецът.

– Донесъл е плъхове?

Хънтър кимна.

Господин Джей се облегна назад на стола си с шокирано изражение на лицето. Очите му безцелно се стрелкаха насам-натам.

Робърт го гледа мълчаливо няколко секунди и после стана.

– Помислих си, че ще искате да знаете – каза той. – Реших, че е по-добре да го чуете от мен, отколкото да го прочетете във вестниците или да го видите по сутрешните новини.

Хънтър се обърна да тръгне.

– Детектив – повика го господин Джей.

Робърт се обърна с лице към него.

– Какво ще стане сега? Вие ли ще търсите убиеца?

– Не – поклати глава Хънтър. – Холдън вече е бил гост на калифорнийската наказателна система. Престъплението е станало на територията на тяхна институция. Те имат свои вътрешни следователи за такива престъпления.

– И още едно последно нещо, преди да тръгнете. – Господин Джей отново спря Хънтър. – Как го открихте? Не ми казахте как разбрахте кой е убиецът?

Робърт се втренчи в очите му. Няколко секунди никой от тях не мигна.

– Очите му – отговори накрая той. – В очите на убиеца винаги има нещо, което го издава. – Леко намигна на господин Джей. – Пазете се, господин Дженкинсън.

Хънтър се обърна и излезе от кафенето.