Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Ти... наказваш невинни хора, като убиваш техен близък човек. Някого, когото те обичат.

Трите познати лица с червени кръстчета не принадлежаха на трите жертви на убиеца, а на хората, на които той се беше обадил – Таня Кейтлин, Джон Дженкинсън и Ерика Барне. Те бяха истинските мишени на "телефонния убиец".

– Невинни? – иронично попита Холдън. – Видя ли снимките най-отгоре на всяка колонка?

– Да – призна Хънтър.

– Не видя ли какво правят? – Гласът на Холдън все още беше спокоен, но Робърт долови, че в тона му започва да се прокрадва гняв.

– Видях.

Злополуката, за която Хънтър бе прочел в кабинета си, беше връзката между Холдън и мишените му... жертвите му. Това беше причината за изтезанията и за всичките му убийства.

Катастрофата беше станала преди три години и половина в Ланкастър, северен Лос Анджелис. В два часа след полунощ на магистралата "Сиера", която свързва Лос Анджелис с Мохаве, син "Форд Фюжън", движещ се на юг, бе пресякъл в платното в северна посока и се беше сблъскал челно с бял "Сатурн S". Двамата пътници във форда, двойка на двайсет и няколко години, бяха загинали мигновено. В сатурна бе пътувало четиричленно семейство: Никълъс Холдън, съпругата му от десет години Дора и двете им дъщери, деветгодишната Джули и Меган, на седем и половина. Никълъс Холдън беше единственият оцелял от този трагичен сблъсък.

Хънтър безпроблемно бе получил достъп до доклада на отдел "Разследвания на автомобилни катастрофи". Заключението на разследващите детективи беше, че катастрофата се е случила, защото шофьорката на форда е отклонила вниманието си от пътя. Причината за това според шофьора на друга кола била, че тя използвала мобилния си телефон, за да си направи селфи с гаджето си, докато автомобилът се движел с висока скорост.

Това беше повтарящата се тема във всички снимки на таблото на Холдън – селфи, заснето с приятели или семейството, докато обектът шофира.

На снимката на Таня Кейтлин, същата, която намери Робърт, докато търсеше в социалните мрежи, тя и Карън Уорд се усмихваха широко, докато Таня държеше мобилния си телефон на една ръка разстояние. Размазването, което се виждаше през стъклото вляво, не оставяше съмнение, че снимката е заснета в кола, която се движи.

Господин Дженкинсън беше направил подобна снимка. Съпругата му Касандра седеше до него на предната седалка и се усмихваше. Синът им Патрик им правеше "заешки уши" с пръстите си от задната седалка.

Ерика Барне и сестра ѝ, доктор Гуен Барне, кривяха лица в смешни гримаси, докато Ерика шофираше и снимаше.

– Знаеш ли, че една от всеки четири катастрофи в САЩ става в резултат на това, че шофьорът използва мобилен телефон? – Тонът на Холдън стана по-гневен. – Една от всеки четири, детектив.

Хънтър знаеше статистиката, но не каза нищо. Ръцете му започнаха да се уморяват.

– В онази нощ загубих цялото си семейство – продължи Холдън. – Съпругата ми, която беше на трийсет и шест, и двете ми дъщери. Голямата беше на девет, а малката – на седем. Всичките умряха, защото някаква тъпачка беше решила да си прави селфи, докато кара по магистрала, за да го качи на проклетата си страница във фейсбук. Честно ли е това?

Още едно парче от загадката се подреди на мястото си

– Уебсайтовете на социалните мрежи. Затова Холдън се ровеше в тях.

– В онази нощ аз също загубих живота си, детектив – каза той. Гласът му вече не беше гневен. – В един момент имах всичко, за което да живея – красива съпруга и две прелестни дъщери, а в следващия... всичко изчезна. Животът ми остана без смисъл. Сърцето ми вече няма за какво да бие.

Отново последва тягостно мълчание.

– След катастрофата – продължи Холдън – прекарах шест месеца в болница, а после още една година, като само... съществувах... вегетирах в този свят. Правех всичко машинално, без да влагам мисъл. За мен животът се превърна във вакуум:

По посоката, от която идваше гласът, Хънтър забеляза, че Холдън пак се е придвижил, този път малко надясно.

– Въпреки психотерапията нищо не можа да спре разрушителните мисли, които ме измъчваха всеки ден. Не към другите, а към мен. Без семейството си сякаш вече не принадлежах на този свят. Но не е ли ирония животът, детектив? Когато най-после бях на път да се предам на разрушителните мисли, когато най-сетне реших, че вече не мога да вегетирам, станах свидетел на нещо, което промени живота ми. Докато седях в едно кафене и се чудех по кой път да тръгна, видях как една кола блъсна майка с дете на пешеходна пътека. Произшествието се случи, защото шофьорът се разсея. Искаш ли да отгатнеш защо?