Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Не беше необходимо Хънтър да отговаря.

– Точно така. Той говореше по шибания си мобилен телефон. – Холдън произнесе последното изречение с толкова много гняв, че Робърт си помисли, че ще натисне спусъка.

– Майката оцеля, но детето умря. Шофьорът не спря да им помогне.

Последва дълго мълчание.

– Онова, което видях в онзи ден, и начинът, по който ме накара да се почувствам, запали нещо ново в мен. – Гласът на Холдън отново звучеше безчувствено. – И тогава прозрях, че наистина трябва да престана да вегетирам. Не за да сложа край на всичко това, а за да започна да живея отново. Най-после бях намерил нещо, за което да живея.

– И започна да планираш – каза Хънтър, който искаше да запълни празнотите.

– Да, започнах да планирам – потвърди Холдън. – да се върна на работа беше лесно. Психотерапевтката ме караше да го направя от месеци. Все повтаряше, че най-доброто за мен е да правя нещо и да поддържам зает мозъка си. Седенето вкъщи по цял ден несъмнено принуждаваше ума ми да блуждае, а в състоянието, в което бях, това не беше хубаво. Вероятно щях да се ровя в спомени за катастрофата или по-лошо, да натрупвам разрушителни мисли, което, без тя да знае, правех от погребението на семейството си. Затова, когато най-после се съгласих и ѝ казах, че е права и че заетостта и връщането на работа ще ми се отразят добре, психотерапевтката одобри идеята с широка усмивка. И след това започна истинската работа.

– Намирането на жертвите ти – каза Робърт, без да откъсва очи от таблото пред себе си.

– Точно така. Започнах да преглеждам уебсайтове на социални мрежи, търсейки някой, който е качил селфи, заснето в движещо се превозно средство. – Холдън се засмя. – Ще се изненадаш какво качват хората на страниците си, детектив, от снимките им. Можеш лесно да намериш всякаква лична информация за тях, за приятелите им, за семействата им, всичко. Можеш да научиш какво харесват, какво не харесват, предпочитанията им, къде ще ходят в определен ден и по кое време, какво знаят, какво не знаят и какво би трябвало да знаят, но не знаят. – Холдън пак се засмя оживено. – Сайтовете на социалните мрежи са като свободен пазар на информация за хора. Информация, която те самите безплатно качват там, за да я видят други.

– Истинската ти мишена е бил човекът, който е правил селфито – отбеляза Хънтър. – Хората, на които си се обаждал, не онези, които си убил.

– Разбира се – призна Холдън. – Убиването им би било твърде лесно. Не това беше смисълът на упражнението.

Упражнение – помисли си Робърт. – Така ли гледа на убийствата си Холдън?

– Знаеш ли, детектив, наистина много ми се иска да бях умрял в катастрофата, но се заклещих. Знаеш ли това?

Хънтър не го знаеше. Това не се споменаваше в докладите, които беше прочел.

– Не можах да се освободя от седалката. – Холдън отново млъкна – дълго и напрегнато. Когато заговори гласът му беше изпълнен с тъга. – Съпругата ми и голямата ми дъщеря не загинаха мигновено. Отне им пет минути. Наложи се да ги гледам как умират пред очите ми, без да мога да направя абсолютно нищо. Бях там, толкова близо, но не можех да помръдна. Не можех да стигна до тях.

Още едно парче от ребуса дойде на мястото си – причината за видеообажданията. Холдън искаше мишените му да гледат как страдат любимите им хора и как умират, също както той беше гледал как умира семейството му. Искаше да се чувстват безсилни, също както той се беше чувствал в онази нощ.

– Всяка нощ чувам гласа на дъщеря си, детектив. "Моля те, помогни ми, татко... Моля те, помогни на мама."

– Гласът на Холдън стана дрезгав. – Виждам лицата им всеки път, щом затворя очи. Разбираш ли какви разрушителни чувства произлизат от това да си безпомощен, детектив?

Хънтър не отговори.

– РАЗБИРАШ ЛИ?

Робърт кимна.

Вина.

Намести се още едно парче от загадката – причината за играта с въпроси. Холдън искаше не само да накара мишените си да гледат как любимите им хора страдат от болка, преди да умрат, както той беше гледал съпругата и дъщеря си. Холдън искаше и да им вдъхне фалшиво чувство на сила, вярата, че могат да спасят живота на близките си, за да изпитат после безпомощност като него. Оттам идваше истинската болка и унищожението на душата – от вината. Идваше мисълта, че са можели да променят нещата, ако са знаели отговора на един лесен въпрос – отговор, който би трябвало да знаят. Холдън искаше вината да бъде постоянна част от живота на мишените му, така както беше в неговия.