Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Беше се хвърлил в импровизиран коридор. От едната страна имаше тухлена стена, а от другата – плътно наредени стелажи без разстояние между тях. Единственият начин, по който Хънтър можеше да се измъкне от коридора, беше, ако дотича до края му и отново се скрие зад последния стелаж, който обаче беше твърде далеч. Нямаше как да стигне дотам, преди Холдън да заобиколи първия стелаж и да стреля още веднъж, и този път сигурно щеше да улучи.

Мисли, по дяволите, мисли.

Робърт стори единственото възможно. Отново рискува.

Холдън бе направил точно каквото предполагаше Хънтър – беше изтичал напред към стелажа, зад който се криеше той, насочил пистолета и готов да стреля отново. Хънтър, от друга страна, не направи онова, което очакваха от него. Той не побягна по импровизирания коридор към последния стелаж, а стори точно обратното и побягна към мястото, откъдето току-що беше дошъл.

Моментът беше идеално подбран. Когато Холдън тръгна да заобикаля стелажа, очаквайки Робърт уплашен да бяга към другия край на помещението, Хънтър го блъсна с максималната си сила. Разликата беше, че Холдън не очакваше сблъсъка, а Робърт го очакваше.

Беше се хвърлил с главата напред и я заби право в гърдите на Холдън. Пръстът на Холдън инстинктивно натисна спусъка на пистолета, но ударът беше толкова силен, че го отхвърли няколко крачки назад. Ръката му с оръжието се вдигна нагоре и куршумът се заби в тавана. Докато падаше по гръб, той изпусна пистолета, който изтрака на пода и изчезна под стелажа. Задъхвайки се за въздух и с болката, която вече изгаряше ребрата му, Холдън тромаво се стовари по гръб върху бетонния под. Очите им се срещнаха и за момент всичко превключи на забавен кадър. Хънтър видя, че грозният белег на брадичката на Холдън се изкриви, и се сепна. Не го беше виждал преди. Как така не го бе забелязал? Дебелият белег минаваше по цялата брадичка, от левия край на устната, по челюстта и бузата и изчезваше под дясното ухо.

И тогава Робърт осъзна защо си бе припомнил толкова ясно очите на Холдън, когато беше в кабинета си. Никога не беше виждал цялото му лице. Бяха се срещали само няколко пъти, все на местопрестъпления. Защитната маска винаги закриваше долната половина на лицето на Холдън и качулката на предпазния гащеризон винаги беше смъкната над главата му и Робърт виждаше само очите му.

Когато Никълъс Холдън разбра какво се е случило, вече беше късно... поне за него.

С една гигантска крачка Хънтър се хвърли върху него. Беше необходим само един добре премерен удар в лявото слепоочие на Холдън, който изгуби съзнание.

Дванайсет часа по-късно

Главното управление на полицията

Хънтър и Гарсия бяха зад бюрата си и пишеха доклади, когато капитан Барбара Блейк влезе в кабинета им.

– И така – каза тя с изненадан и озадачен тон. – Как се случи това? Някой да ми обясни, моля.

Двамата детективи спряха да работят и я погледнаха.

– Вчера, когато излязох от кабинета си – започна капитанът, – имаше две жертви и нищо друго. Никакви улики, никаква връзка между жертвите, никакви заподозрени, нищо.

Пресслужбата ни се готвеше да издаде кратко, но експертно запълнено с измишльотини изявление.

Карлос сдържа усмивката си.

– Не започвай – рече Блейк и насочи пръст към него.

– Нищо не съм казал. – Гарсия вдигна ръце в знак, че се предава.

– Това беше вчера – продължи Барбара. – Идвам тук днес и откривам, че не само има нова жертва, но и случаят е решен. Разкрит и приключен. "Телефонният убиец" седи в проклетата килия долу. И доколкото разбирам, е бил един от криминалистите, които са обработвали местопрестъпленията. – Тя повдигна вежди и обърна длани нагоре. – Как така се придвижихме от "нищо" до "приключен" само за няколко часа? Какво се случи за една нощ, по дяволите?

Гарсия посочи Хънтър.

– Случи се Робърт, капитане. Какво друго? Аз все още бях на местопрестъплението. – Погледът, който Карлос отправи към Хънтър, можеше да смълчи малка тълпа. – Той дори не благоволи да ми се обади, за да ми каже какво става. А аз съм неговият партньор.

– Не знаех какво всъщност става. – Робърт погледна Гарсия и после капитан Блейк, а след това ѝ разказа как са се развили събитията снощи. Показа ѝ екранния кадър, който Ерика Барне бе направила с мобилния си телефон, и кръвния съсирек с форма на преобърнато сърце в лявото око на убиеца. Обясни ѝ как е бил сигурен, че е виждал същия кръвен съсирек и преди, но не можел да си спомни къде, ни то в чии очи, докато не съборил папките на бюрото си. И че докато събирал разпилените листове, погледът му попаднал на доклад за пръстови отпечатъци.