Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Хънтър не беше сигурен още колко дълго ще може да държи ръцете си вдигнати. Болката в раменете бе започнала да го заслепява. Нуждаеше се от план. Трябваше да измисли нещо, при това бързо.

– Искаш ли да знаеш как умряха, детектив? – попита Холдън. – Семейството ми?

Карай го да продължава да говори – помисли си Робърт.

– Карай го да продължава да говори.

– Как?

– Джули, голямата ми дъщеря, седеше зад съпругата ми. При удара тя беше изстреляна напред като куршум и въпреки че беше с предпазен колан, главата ѝ се удари в седалката пред нея. – Последва кратко мълчание. – Знаеш ли какво е пирамидална фрактура, детектив?

Хънтър затвори очи, когато и последното парче от ребуса дойде на мястото си. Методите за убиване на Холдън.

– Да... знам.

– Мъничкото ѝ черепче беше пълно с тях. Мозъкът и беше пробит тринайсет пъти. – Холдън се закашля, сякаш в гърлото му заседна нещо.

Вниманието на Робърт се изостри.

– Меган – продължи Холдън, – малката ми дъщеря, седеше зад мен. Лицето и черепът ѝ бяха смазани от седалката ми – като менгеме. Ударът от сблъсъка беше толкова силен, че седалката ми се откъсна от релсите и полетя назад към нея. Тя нямаше шанс.

Мускулите на раменете на Хънтър вече агонизираха, твърде уморени, за да държат ръцете му нагоре още дълго, но логиката му казваше, че и ръцете на Холдън са уморени.

Разговаряха вече близо осем минути. Полуавтоматичният пистолет "Магнум 357" тежеше един килограм и сто и трийсет грама и след осем минути беше добавил значително усилие към мускулите на ръката и рамото му, докато държеше на прицел Хънтър.

– Съпругата ми Дора страда най-много. – Холдън отново направи пауза, сякаш трябваше да си вдъхне сили, за да обясни. – При сблъсъка предното стъкло се пръсна в колата и посипа и двама ни, но тъй като моята седалка се откъсна от релсите и полетя назад, Дора пое силата на удара. Лицето ѝ беше разкъсано от стъклата. Пет минути кръвта ѝ изтича и после тя умря. Не можех да направя нищо, освен да я гледам... да пищя... и да плача... но не можех да стигна до нея. Нито до моите момиченца.

Холдън изрече последните думи с много болка и със задавен глас. Хънтър не го виждаше, но не се съмняваше, че очите му са пълни със сълзи.

Насълзени очи, уморени ръце. Сега или никога.

Без да може да се обърне с лице към Холдън, Хънтър знаеше, че единственият му шанс е да рискува... при това на сляпо.

От пет минути той внимателно слушаше гласа на Холдън. Търсеше някакво потрепване в него, чакаше и се надяваше, че ще получи шанс, макар и само за част от секундата.

Насълзени очи, уморени ръце.

Отново придвижи очи наляво, без да помръдва глава. До най-близкия стелаж имаше два метра – твърде далеч, за да успее да стигне дотам... или не?

От това разстояние, когато цялото му внимание беше насочено към мишената, и с прицелен и готов за стрелба пистолет, Холдън не можеше да пропусне. Хънтър отлично съзнаваше това, но насълзените очи и уморените ръце не допринасяха за пълно внимание и точно прицелване. Ако щеше да рискува, Робърт трябваше да го направи сега.

Холдън не забеляза, но Хънтър вече беше преместил краката си. И двата бяха леко обърнати наляво и дясната пета бе повдигната два-три сантиметра над земята, готова за рязкото движение. Десният му крак светкавично се изтласка напред с всичка сила и тялото на Робърт се изстреля наляво, но вместо да побегне, той се хвърли на пода и се претърколи колкото можа по-надалеч.

БУМ.

БУМ.

В затвореното пространство пистолетът "Магнум 357" прозвуча като оръдие. Оглушителният звук отекна в стените във всички посоки, но Хънтър разчете риска като професионалист. Припомнянето и повторното преживяване на катастрофата бяха изпълнили с чувства Холдън. Очите му наистина се бяха напълнили със сълзи, които замъглиха зрението му. За да компенсират тежестта на пистолета и за да освободи част от напрежението в мускулите си, ръката му с оръжието и пръстът на спусъка също се бяха отпуснали малко. Резултатът беше невнимателен, лошо насочен първи изстрел. Когато Холдън се съсредоточи и стреля втори път, Хънтър вече се беше скрил зад стелажа.

Вторият куршум прелетя съвсем близо до Робърт, взриви се в бетонния под и разпрати прахоляк и отломки във въздуха.

Когато стигна до временната безопасност на стелажа, Хънтър веднага се изправи, но щом погледна нагоре, го обзе отчаяние. Изглежда само беше забавил неизбежното. Без да може да обърне глава, за да види по-добре, преценката му за маршрута за бягство бе ограничена от онова, което видя, като завъртя очи наляво, докъдето можа. Сега ясно видя, че няма маршрут за бягство.