Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Няма да оспорвам тази заповед – каза Гарсия, след като капитанът излезе от кабинета им.

– Нито пък аз – съгласи се Хънтър.

– Тъй като ще почиваме два дни, защо не дойдеш на вечеря днес, Робърт? Ана много ще се радва да те види. – Карлос се усмихна дръзко. – Може да доведеш гаджето си, ако искаш.

Хънтър погледна партньора си.

– Ами имам предвид червилото на устата ти снощи – поясни Гарсия.

Робърт се усмихна.

– Кой знае, може да я доведа.

Един месец по-късно

Психиатрична клиника в Калифорния

Коридорът беше дълъг и широк, ярко осветен от редица флуоресцентни лампи в средата на тавана. Мирисът, който се бе задържал във въздуха, беше... сложен. Започваше с тежка миризма на антисептик, сякаш цялото място бе основно почистено от някой със силна фобия от микроби, но след всеки няколко крачки се долавяха различни миризми

– На повърнато, на кръв и на нещо, което той не можеше да определи. Мирисът сякаш се излъчваше от скърцащо чистия под, рикошираше в безумно белите стени и го удряше в носа. Въпреки че беше отблъскваща, миризмата всъщност не го дразнеше.

Вървеше бавно, с безразлична походка. Не беше там отдавна, но вече мразеше това място. Добрата новина беше, че скоро щеше да го напусне.

Той зави зад ъгъла и мина през тежки двойни врати. Отново долови миризма на повърнато, сякаш се беше скрила зад вратата и го чакаше да влезе, за да го зашлеви в лицето. Не ѝ обърна внимание, зави зад друг ъгъл и най-после спря пред дебела метална врата с малко прозорче на нивото на очите. Не погледна през прозорчето. Не беше необходимо. Отключи вратата и влезе.

Никълъс Холдън, който лежеше на леглото в килията си и прелистваше списание, вдигна глава.

Мъжът сложи на пода кутията, която носеше, и двамата мълчаливо се втренчиха един в друг.

– Кой си ти, по дяволите? – попита Холдън.

– Аз съм онзи, на когото ти се обади – отвърна мъжът и затвори вратата.

– Сбъркал си килията, друже. Не съм се обаждал на никого.

Господин Джей извади от джоба си снимка на Касандра и я показа на Холдън.

– Сигурен ли си?

На другия ден, 8:24 ч.

Малкото, невзрачно кафене се намираше на Чатсуърт Стрийт, притиснато между търговска къща за автомобили и китайски ресторант. Заведението не беше голямо, но кафето беше свястно, обслужването добро и палачинките с боровинки бяха божествени. Господин Джей току-що бе изял последната от трите си палачинки, поръсени с кленов сироп, когато усети, че някой се приближава зад гърба му и спира на две крачки от масата. Той изви врат и видя детектив Хънтър.

– Детектив? – попита господин Джей с озадачено изражение.

– Господин Дженкинсън – каза Робърт. – Съжалявам, че прекъсвам закуската ви.

– О, не, ни най-малко. Приключих. – Господин Джей отмести чинията си настрана. – Моля, седнете. – Той посочи свободния стол срещу себе си.

– Благодаря – отговори Хънтър и седна.

Двамата мълчаливо се втренчиха един в друг.

– Да ви поръчам ли кафе, детектив? Кафето тук е превъзходно.

– Не, благодаря.

Господин Джей се вгледа изпитателно в Хънтър, но изражението на детектива не издаваше нищо.

– Случило ли се е нещо? – попита той.

Робърт се замисли за момент и после кимна.

– Всъщност дойдох по официална работа.

– Добре. – Актьорската игра на господин Джей отново беше безупречна. Интересът, който той вложи в гласа си, беше идеално балансиран. – Каква... официална работа?

– Дошъл съм да ви уведомя за ново развитие в разследването на убийството на съпругата ви.

Господин Джей се намръщи.

– Ново развитие? Какво? – Интересът му се засили.

– Както знаете – започна Хънтър, – Никълъс Холдън беше затворен в психиатрична клиника, докато чака съдебния процес.

– Да. – Господин Джей сложи лакти на масата и преплете пръсти. – Моля ви, не ми казвайте, че извратенякът е избягал.

– Не, не е избягал.

Господин Джей въздъхна облекчено.

– Но няма и да бъде съден – добави Хънтър.

– Какво? Какво, по дяволите, искате да кажете, детектив? Как така няма да го съдят? – Гневът, интонацията на гласа, широко отворените очи – всичко беше изпълнено безукорно.

Хънтър се вгледа изпитателно в лицето на господин Джей.

– Няма да го съдят, защото е бил убит в килията си късно снощи.

– Убит?

– Точно така.

Господин Джей се престори, че размишлява върху думите му.

– Как може да сте толкова сигурен, детектив? Откъде знаете, че проклетият страхливец не е избрал лесния начин да свърши със себе си?