Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Не. Пак не звучи смислено – отговори господин Джей.

Русо видя непоколебимата решителност в очите му и разбра, че господин Джей отново ще натисне спусъка.

– Чакай, чакай! – изкрещя той и вдигна ръце в знак, че се предава. – Ето как го правехме – започна той с разтреперан глас. – Аз търсех жени за него, а Тоби търсеше жени за мен и после обменяхме информация. Живеем в различни краища на града и мислехме, че няма как някой да свърже жените с нас. В неговите нощи аз ходех на места, пълни с хора, и се стараех да ме запомнят. Разбираш ли какво говоря? В моите нощи Тоби правеше същото. – Русо млъкна и кимна към снимката. – Но Тоби не стигна до нея. Да, аз му я намерих. Дадох му нейна снимка и всичко, той не я оправи. Още не. Тя... предстоеше.

Господин Джей беше стъписан. Сега осъзна, че е спипал погрешния човек. Кори Русо беше боклук, но не боклукът, който беше убил Касандра. Той и неговото дрогирано приятелче бяха двама лайняни изнасилвани, които бяха измислили хитър план, за да не ги заловят. С работата си като водопроводчик Русо несъмнено посещаваше по няколко дома седмично. Тоби сигурно имаше подобна работа и правеше същото. Избираха жертви един за друг, вероятно въз основа на някакъв извратен критерий. Обменяха информация и после избираха ден. Докато Русо изнасилваше някоя клета жена, Тоби беше в някой бар или парк... някъде, където има много хора, и правеше всичко възможно да го забележат. Ако жертвата докладваше престъплението, а господин Джей знаеше, че тъжната действителност в САЩ е, че по-малко от петдесет процента от жертвите на изнасилване съобщават за нападението, имаше вероятност разследващият екип да почука на вратата на Тоби, но Тоби щеше да има няколко свидетели, които да потвърдят къде е бил в деня или нощта на престъплението. Същото се случваше, когато Тоби ходеше да изнасилва.

В сърцето на господин Джей започна да се отваря нова бездна на омраза.

– Какъв беше периодът от време? – попита той. Въпреки гнева гласът му остана непроменен.

– Какво?

– Периодът от време. Колко време минаваше между избирането на жертвата и нападението?

Русо не отговори.

Голяма грешка. Господин Джей натисна спусъка за трети път. Куршумът експлодира в дясната ръка на Русо, разпръсна кръв и плът върху стената, раздроби няколко кости и откъсна два пръста, които отскочиха върху студените плочки на пода.

Русо политна назад и се блъсна в стената. Лицето му се изкриви от болка. От осакатената му ръка потече кръв.

– Мамка му, мамка му, мамка му. – Лявата му ръка се придвижи към остатъците от дясната. – Луд ли си? Ти си шибано ченге. Не можеш да правиш това.

– Периодът от време.

– Изчаквахме между шест и осем месеца. – От устата на Русо се разхвърчаха слюнки. – Ще съдя шибания ти задник, копеле. Ще съдя цялата полиция за тази гадост. Можеш да се сбогуваш с проклетата си значка, чуваш ли?

– Толкова си глупав, колкото изглеждаш, знаеш ли? Нека те попитам нещо. Знаеш ли какво представлява тази тръбичка на дулото на пистолета ми?

Болката на лицето на Русо се замъгли от объркване.

– Знаеш ли?

– Да, това е шибан заглушител. И какво от това?

Сега господин Джей се усмихна самодоволно.

– Колко ченгета си виждал да се разхождат с пистолети със заглушители?

Русо отвори широко очи.

Куршумът го уцели точно между тях.

Докато излизаше от къщата през вратата на кухнята, господин Джей спря до Тоби, който все още лежеше в безсъзнание на пода.

Господин Джей спокойно го хвана за главата с две ръце и с едно бързо, но отривисто движение от ляво надясно прекърши врата му.

Хънтър стоеше пред голямо табло, разделено на дванайсет колонки. Всяка колонка започваше със снимка на човека, за когото се отнасяше. Имаше осем жени и четирима мъже. Под всяка снимка беше закачен лист с напечатана информация за обекта на снимката – име, адрес, възраст, телефонен номер и така нататък. Последната точка на всеки лист гласеше: "Въпроси, които да бъдат зададени". Върху лицата на три от дванайсетте обекта бяха нарисувани червени кръстчета. Три лица, които вече бяха познати до болка на Робърт, но странното беше, че не принадлежаха на трите жертви на "телефонния убиец".

Докато гледаше снимките, му се догади и стомахът го присви, защото разбра, че е прав.

Всички снимки на таблото бяха свалени от уебсайтовете на социални мрежи. Бяха абсолютно същите, които Робърт беше разглеждал в кабинета си.

– Как не съм забелязал досега?