Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Хей, здравеняко – каза господин Джей и насочи пистолета към челото му. – Е, какво ще кажеш? Искаш ли пак да опиташ онзи ритник в гърдите ми?

Господин Джей носеше абсолютно същата дегизировка, с която беше, когато посети Русо предишния път.

Русо го погледна, леко зашеметен от удара в главата.

– Мамка му, човече. – Погледът му се плъзна за секунда надолу по голите му крака. – Това е унизително.

– Мислиш ли? – Едва тогава господин Джей долови миризмата в стаята и се намръщи. – По дяволите, разложен животински труп ли изходи?

– Какво? – Русо не мислеше, че моментът е подходящ за шеги.

– Казах ти, че ще те намеря, нали? – рече господин Джей.

Русо се намръщи.

– Не си толкова наперен без шибаната маска, а?

Погледът в очите на Русо се втвърди. Той все още не го беше познал заради дегизировката, но най-после разбра за какво говори господин Джей.

Подсъзнателният спомен може да бъде отключен и изстрелян обратно в съзнанието почти от всичко – образ, звук, миризма, място, име... И именно това се случваше в главата на Хънтър. Когато се наведе и посегна към разпилените листове на пода, очите му се спряха на доклад от лабораторията и нещо най-отгоре на страницата отвори пряк път до спомена, който търсеше. Наистина беше детайл, който очите му бяха забелязали, но умът бе изхвърлил като несъществен, изпращайки го в подсъзнанието, но сега Робърт знаеше, че не е видял този детайл на снимка.

Споменът, който търсеше, не се промъкна обратно в съзнанието му, както се надяваше, а се блъсна в него като грозна влакова катастрофа. В един момент той не разполагаше с нищо, а в следващия... се появиха очите, кръвният съсирек и лицето.

– Не може да бъде – измърмори Робърт, докато се съпротивляваше на спомена, който му казваше, че е бил близо до убиеца, че го е гледал в очите и че двамата са дишали един и същ въздух.

Той заряза докладите и снимките на пода и взе синя папка, която беше сложена вляво от екрана на компютъра. Не след дълго намери онова, което търсеше.

Погледна уголеменото изображение на монитора и отново се втренчи в очите на убиеца. Споменът в главата му се сблъска с разума, но Хънтър много добре знаеше, че пътищата на разума и насилственото убийство рядко се кръстосват. Все пак само споменът не беше достатъчен. Трябваше му повече информация, при това незабавно.

Той минимизира програмата за разглеждане на изображения и отвори друго приложение. Докато се зареждаше на екрана, Робърт написа името, което взе от синята папка, и натисна Enter. След няколко секунди на екрана се появиха основните данни за човека, включително портретна снимка.

Нямаше кръвен съсирек.

Хънтър увеличи снимката.

Съсирекът не беше там, но Робърт знаеше, че такова нещо може да се появи в окото по всяко време и по ред причини. Човек трябваше да претърпи някаква травма, която да накара крехките кръвоносни съдове под тъканта, покриваща бялото на окото, да се спукат.

Снимката, която гледаше Хънтър, беше правена преди седем години. Кръвният съсирек можеше да се е появил по някое време след това.

Въпреки че знаеше всичко това, Робърт започна да изпитва съмнения. Толкова ли отчаяно искаше някоя улика, че мозъкът му беше подхвърлил фантазия, маскирана като спомен?

Знаеше, че е твърде вероятно, но защо този човек? И защо споменът беше толкова ярък в паметта му?

Той минимизира портретната снимка, върна се на личното досие на човека и започна да преглежда информацията на страниците – име, адрес, място на раждане, семейно положение и така нататък, но едва когато стигна до третата страница, нещо го накара да затаи дъх. Нещо за произшествие.

– Чакай малко... Какво?

Хънтър се върна в началото на страницата и я прочете отново, този път по-бавно. Информацията беше оскъдна, но му предостави два важни детайла, които можеше да използва в по-прецизно търсене. Заинтригуван, той направи точно това.

Файлът, който откри търсенето, не беше много дълъг, но информацията и снимките, които съдържаше, шокираха Робърт по две причини. Първо, опустошителната тъга, която променя живота. И второ, ако Хънтър беше прав за убиеца, това сигурно беше причината за действията му.

Изведнъж, докато четеше файла за втори път, Робърт си спомни две снимки, които беше видял, докато преглеждаше сайта на една от социалните мрежи този следобед.

В гърлото му заседна буца.

– Будалкате ме – промълви той. Вече се съмняваше в смахнатата теория, която току-що се бе оформила в главата му.