Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Задният двор представляваше само правоъгълник със зелена трева. Нямаше басейн, градина, цветя, барака, нищо. Господин Джей безшумно стъпи на задната веранда, отбягвайки квадратния прозорец на кухнята, и долепи гръб до стената вляво от вратата. Нямаше запалени лампи нито вътре нито навън, и верандата тънеше в тъмна сянка. На пода, до двете малки стъпала, имаше пепелник, препълнен с фасове от цигари и джойнтове. Господин Джей се приготви да натисне дръжката на вратата, когато лампата в кухнята светна. Той пак опря гръб до стената и зачака.

Чу, че вратата на хладилника се отвори и затвори.

След това някой отвъртя капачка на бутилка.

После задната врата се отвори.

Господин Джей чакаше.

Лампата на верандата светна.

Човекът, който излезе навън, не беше Кори Русо, но беше висок и мускулест, ала господин Джей нямаше намерение да се бие с него. Все още скрит в тъмните сенки, той извади пистолета със заглушител от десния си джоб.

Мъжът се приближи до пепелника и седна на стъпалата. Вонеше на марихуана. Ръцете му бяха най-косматите, които беше виждал господин Джей. Извади от джоба на ризата си вече навит джойнт, дебел колкото показалеца му. Запали го и дръпна продължително. Когато започна да издишва дима, господин Джей пристъпи към действие.

Човекът изобщо не го видя и не чу нищо.

Докато той се готвеше да отпие от бирата си, господин Джей допря дулото на пистолета в тила му.

– Ще ти задам няколко въпроса – прошепна той в лявото му ухо. Гласът му беше спокоен като на проповедник, но твърд като на офицер, завеждащ строевата подготовка. – Ще кимнеш или ще поклатиш глава. Направиш ли някакво друго движение, вече няма да имаш глава, която да движиш. Ясно ли е?

Мъжът кимна, като продължаваше да държи огромния джойнт между палеца и показалеца си.

– В къщата ли е Русо? – попита господин Джей.

Човекът се поколеба.

Господин Джей зареди пистолета.

– В къщата ли е Русо?

Мъжът кимна.

– Сам ли е?

Човекът кимна.

– Буден ли е?

Мъжът кимна.

– В дневната ли е?

Човекът поклати глава.

– В спалнята ли е?

Мъжът поклати глава.

– В банята ли е?

Човекът кимна.

Господин Джей се усмихна. Нямаше нищо по-лесно от това да се промъкне до някого, който е в банята.

– Благодаря и лека нощ – каза господин Джей.

Преди мъжът да успее да се намръщи, той го удари по тила с ръкохватката на пистолета си. Беше го правил много пъти преди това и знаеше точно къде да удари и колко сила да вложи.

Мъжът изсумтя от болка и се прегърби напред в безсъзнание.

Господин Джей угаси джойнта му, изпука кокалчетата на пръстите си и безшумно като плъх влезе в къщата.

Хънтър присви очи срещу изображението на компютърния екран и после примигна три пъти.

– Какво е това, по дяволите? – Гласът му прозвуча озадачено, но не си въобразяваше. Там наистина имаше нещо. Нещо в очите на убиеца, от което го побиха тръпки.

Мнозина мислят, че очите са "прозорец към душата на човека". Робърт не беше сигурен дали го вярва или не. Не беше убеден дали този убиец има душа. Смяташе и знаеше, че очите разкриват много за характера на човека. Можеха да разкрият и самоличността му.

Той се наведе напред и доближи лице само на няколко сантиметра от екрана.

– Петно ли е това? – попита на глас.

Нещото беше твърде малко, за да се определи със сигурност какво е.

Ръката му се стрелна към компютърната мишка. С две щраквания увеличи изображението десет пъти, докато на екрана вече се виждаха само очите на убиеца. Робърт примигна още веднъж и почувства, че в стомаха му се преобърна нещо.

Не гледаше петно.

– Дяволите да ме вземат!

Изображението се бе разделило на пиксели, както се очакваше, след като е увеличено десет пъти, но не беше необходимо Хънтър дори да променя наситеността на цветовете. Не беше необходимо и да се обажда на Денис Бакстър от отдел "Киберпрестъпления", нито да изпраща кадъра на криминалистите от Отдел "Информационни технологии", защото във вътрешното ъгълче на лявото око на убиеца, на половината разстояние между слъзното каналче и ириса, имаше малък, но много отличителен кръвен съсирек с формата на преобърнато сърце.

И все пак, за да бъде сигурен, че не му се привижда, Хънтър отвори палитрата за филтриране на приложението за разглеждане на изображения, което използваше. Не беше експерт, но знаеше достатъчно, за да може да изглади разделеното на пиксели изображение. След по-малко от минута вече нямаше съмнение.