Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Проследил си кредитните му карти.

– Проследих всичко и за двете имена – потвърди Брайън.

– Кредитни карти, банкови трансакции, теглене на пари и така нататък, затова освен ако няма пари в брой, скътани някъде, този човек няма да може да си купи дори дъвка, без моят компютърен екран тук да светне като коледна елха.

– И попадна ли на нещо? – попита господин Джей.

Брайън въздъхна тежко.

– Да, но не в кредитните му карти.

Господин Джей направи гримаса.

– Какво означава това, по дяволите?

– Е, не точно в неговите кредитни карти и банкови трансакции...

– Разширил си търсенето до семейството и приятелите му – каза господин Джей, който улови реда на мисли на Брайън.

– Да, това беше идеята – призна Брайън, – но за жалост, открих само двама далечни роднини на Кори Русо, които живеят в Орегон, и никакви приятели, обаче после се сетих за нещо друго.

– Какво?

– Преди години, когато е бил освободен от затвора, Кори Русо не се е качил на затворническия микробус. Взели са го.

На устните на господин Джей заигра усмивка.

– И ти знаеш името на човека, който го е взел.

– Да – победоносно отговори Брайън.

– И кой е той?

– Името му е Тоби Бишъп. Живее в Монровия в Сан Гейбриъл Вали и тук става хубаво. Преди двайсетина дни Тоби Бишъп е изтеглил две хиляди и петстотин долара от сметката си. Никога не е теглил толкова много пари, затова освен ако не е решил да си купува кола толкова късно през нощта...

– Имаш ли адрес?

– В момента би трябвало да получаваш имейл.

Господин Джей чу иззвъняване от лаптопа си и прекрати разговора.

Хънтър възнамеряваше да послуша съвета на Гарсия. След като остави Ерика Барне в дома ѝ, идеята му беше да се прибере вкъщи и да се опита да поспи, но двата екранни кадъра, които тя беше заснела на телефона си, не му даваха покой, затова реши да се отклони от пътя си и да се отбие в кабинета си в Главното управление.

Той си беше изпратил по имейла двата екранни кадъра от мобилния телефон на Ерика, когато я остави в дома ѝ, и ги беше изтрил от паметта на телефона ѝ. Медиите определено бяха надушили мириса на кръв и ако научеха, че тези два екранни кадъра съществуват, щяха да направят всичко, за да се докопат до тях.

Хънтър включи компютъра си, намери имейла от телефона на Ерика и щракна два пъти на първото от двете прикрепени изображения – ужасяващата маска на убиеца.

Колкото и страшна и отблъскваща да изглеждаше, маската всъщност беше произведение на изкуството, изработена от силиконова гума. Разрезът на лицето, който минаваше от десния ъгъл на устните по бузата чак до дясното ухо, изглеждаше пресен, сякаш беше направен в истинска плът само преди няколко минути и всеки момент от него щеше да потече кръв. Острите, изцапани с кръв зъби, изглеждаха получовешки, полуживотински, но много реалистични. Оголената челюст и носът бяха невероятно детайлни и очите, покрити с две кървавочервени склерални контактни лещи, сякаш наистина принадлежаха на демон...

Изведнъж сърцето на Хънтър ускори ритъма си и във вените му нахлу адреналин с такава сила, че тялото му се разтрепери, защото го видя.

Адресът, който му даде Брайън Колдрън, го заведе в покрайнините на Монровия, в подножието на планината Сан Гейбриъл. Пътят, стръмна улица в жилищен квартал със засенчени от калифорнийски дъбове тротоари, беше тих като пустиня и това устройваше чудесно господин Джей.Той спря пред дърво в началото на улицата и пет минути – оглежда всичко. По това време на нощта повечето къщи тънеха в мрак. Светеха само две. Едната беше къщата, която търсеше господин Джей.

Той нахлузи на главата си качулката на черното си яке, изпука кокалчетата на пръстите си и тръгна към номер 915. Вървеше с нормална крачка. Нито твърде бързо, нито твърде бавно. Черните му обувки с нескърцащи подметки не издаваха абсолютно никакъв звук. Ръцете му с ръкавици бяха пъхнати в джобовете, където носеше същото оръжие като преди, "Зиг Зауер Р226 Легион", и малък ловджийски нож. Докато се приближаваше към къщата, господин Джей бързо се обърна, за да се увери, че улицата е безлюдна. Доволен, той най-после прекоси моравата отпред и се отправи към страничната врата, която водеше към задния двор. Ключалката на вратата беше стара, а дървото – не толкова яко. Един силен ритник и вратата щеше да се отвори, но господин Джей искаше да избегне шума. За по-малко от пет секунди той се покатери и се прехвърли от другата страна.