Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Той, изглежда, обича да проучва – каза си Робърт и се приготви да отиде да провери стаите горе, когато забеляза дървена врата в другия край на библиотеката. Отдолу струяха слаби ивици светлина. Той се приближи предпазливо, допря ухо до вратата и се заслуша. Отвътре се чуваше монотонно бръмчене.

Пробва дръжката на вратата. Не беше заключена. Докато превърташе валчестата дръжка, почувства, че сърцето му ускорява ритъма си. По гърба му полазиха неприятни тръпки, като предупреждение за нещо. Този път Робърт се опита да го послуша, но гласът на разума си беше казал мнението и бе замлъкнал.

Хънтър протегна ръка към пистолета си.

Вратата се отвори, без да изскърца нито веднъж, и разкри тесни бетонни стълби, които се спускаха към нещо като сутерен. Стълбите бяха осветени от една-единствена електрическа крушка, окачена на жица над главата на Робърт. Въздухът беше влажен и миришеше на мухъл. В дъното на стълбите имаше друга затворена врата.

Хънтър слезе, прескачайки по две стъпала наведнъж, като внимаваше да не стъпи накриво или да се подхлъзне. Стисна полуавтоматичния си пистолет и когато стигна до долу, очите му няколко пъти се стрелнаха от едната към другата врата. Робърт застана неподвижно и се ослуша. Отново чу само тихото монотонно бръмчене, което се разнасяше от другата страна на втората врата.

Хънтър избърса чело с опакото на ръката, с която държеше пистолета, и пробва дръжката на вратата. Беше отключена. Той я бутна и я отвори само колкото да може да надзърне вътре. Фенерчето вече не му беше необходимо. От другата страна на вратата пред очите му се простираше голяма сутеренна стая. До стените вдясно и вляво имаше стелажи, отрупани с различни по големина кашони.

Със затаен дъх наблюдава от вратата две минути, без в тялото му да трепне нито един мускул. Нищо. Никакво движение. Пое си дълбоко дъх, сложи пръст на спусъка на пистолета и влезе вътре.

Големият сутерен беше осветен от флуоресцентни тръби, монтирани успоредно една до друга на тавана. Монотонното бръмчене, изглежда, се разнасяше иззад единия стелаж в другия край на помещението.

Робърт тръгна напред с малки стъпки. С всяка крачка очите му внимателно оглеждаха обстановката, но имаше толкова много стелажи и кашони, че все едно вървеше в минно поле.

Тръпките по гърба му се увеличиха.

След десетата крачка нещо вляво привлече вниманието му и той спря. Погледът му се стрелна в тази посока и към голямото табло, закрепено на стената.

Когато осъзна какво всъщност гледа, кръвта му се смрази във вените.

– О... мамка му...

Кори Русо продължаваше да гледа господин Джей, без да мига.

Господин Джей го наблюдаваше спокойно. Пистолетът му все още беше насочен към челото на Русо. Той нямаше нищо против предизвикателния поглед в очите на Русо и самодоволната усмивка на устните му. Беше ги виждал много пъти и всъщност му доставяха удоволствие, защото знаеше, че много скоро предизвикателността, самодоволството и цялото поведение на "нахакано копеле" ще изчезнат и на тяхно място ще се появят парализиращ страх, молби и плач.

Господин Джей бръкна в джоба си и извади малка снимка.

– Помниш ли я?

Очите на Русо се спряха на снимката за не повече от три секунди.

– Не. Не съм виждал кучката.

Господин Джей се беше втренчил в очите му и видя, че Русо позна Касандра. Разбра, че той лъже.

– Така ли?

Русо също го гледаше.

Господин Джей не попита втори път и натисна спусъка на пистолета. Деветмилиметровият куршум прелетя на милиметри от лявото ухо на Русо, експлодира в белите плочки зад него и разпръсна отломки и прахоляк във въздуха. Господин Джей не улучи нарочно.

Ръката на Русо се стрелна към ухото му.

Предизвикателната усмивка изчезна. Държанието на нахакано копеле се изпари. Скоро щеше да дойде плачът.

– Какво ти става, мамка му? – изкрещя Русо. – да не си откачил?

Господин Джей отново натисна спусъка. Този път куршумът профуча покрай дясното ухо на Русо. Още отломки и прахоляк.

Русо вдигна другата си ръка.

– Мамка му! Какво правиш? Престани!

Господин Джей не каза нищо и почука с пръст по снимката.

– Добре, добре – каза Русо. – Но си хванал грешния човек. Тя не беше от моите.

Отговорът се стори малко странен на господин Джей.

– От твоите? По-добре започни да говориш разбрано. – Той размаха дулото на пистолета.

– Тя не беше от моите – повтори Русо. – Трябваше да е от онези на Тоби. – Той леко вирна брадичка.