Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Щрак.

Звукът от зареждане на полуавтоматичен пистолет се чу на няколко крачки зад него.

– На твое място бих хвърлил пистолета, детектив.

Когато Робърт позна мъжкия глас, мускулите му се напрегнаха и пръстът му се уви около спусъка на неговия "Хеклер и Кох Марк 23".

– Наистина ли мислиш, че си достатъчно бърз? – попита убиецът, сякаш прочете мислите му.

Хънтър беше отличен стрелец и се движеше много бързо, но да се завърти и да стреля, преди куршумът на убиеца да го улучи, беше трик, който едва ли щеше да успее да изпълни.

– Хвърли пистолета, детектив – повтори убиецът с непроменен глас, – или ще ти пръсна черепа, и тъй като оръжието, което държа, е "Магнум 357", с което съм сигурен, че си запознат, ще отнесе главата ти от раменете. Единственият начин, по който ще могат да те идентифицират, след като изстържат мозъка ти от стената, ще бъде по пръстови отпечатъци или ДНК.

– Ти го знаеш много добре, Ник – отговори Робърт. – В края на краищата, това е специалността ти, нали? Пръстови отпечатъци.

Никълъс Холдън, криминалистът експерт по пръстови отпечатъци от екипа на доктор Сюзан Слейтър, се усмихна.

– Е, след като си дошъл непоканен в моя сутерен, очевидно си се досетил кой съм. Заинтригуван съм как си го направил, защото знам, че не допуснах грешки, но скоро ще стигнем дотам. А сега хвърли оръжието или разговорът ще завърши много лошо, поне за теб.

Хънтър затвори очи и се прокле. Да влезе сам в сутерена беше грешка. Трябваше да се довери на тръпките си преди няколко минути. Трябваше да повика подкрепления. В сутерена имаше твърде много стелажи. Твърде много места, където да се скрие някой. Нямаше как да претърси и да обезопаси сам цялото помещение. Трябваше да доведе екип на специалните части.

Сега беше късно за това.

– Вдигни ръце и ги разпери широко, детектив. Оръжието ти да виси на левия ти показалец.

Твърде много стелажи в сутерена. Твърде много места, където да се скрие някой. Това важеше и за двамата. Щом Холдън можеше да се скрие зад тях, Хънтър също можеше... или поне така си мислеше.

Без да обръща глава, Робърт бързо погледна наляво и после надясно. Най-близкият стелаж до него беше вляво, но се намираше на два метра – твърде далеч, за да стигне до него, преди някой куршум да пръсне черепа му или да пробие дупка с големината на грейпфрут в гърба му.

– Още ли се чудиш дали си достатъчно бърз, детектив? – попита Холдън. – Защо не пробваш и ще разберем. Залагам на себе си. Искаш ли да се обзаложим?

Хънтър не отговори.

– Вдигни ръце и ги разпери широко, детектив – повтори Холдън. – Оръжието ти да виси на левия ти показалец. Направи го веднага.

Робърт знаеше, че няма друга възможност за избор, освен да се подчини. Той си пое дълбоко дъх и направи каквото му казаха.

– А сега го подхвърли наляво. Не го пускай, а го подхвърли и го направи така, че да ти повярвам.

Хънтър не помръдна.

– Веднага, детектив.

Да ядосаш човек, който държи "Магнум 357", е грешка във всеки въобразим сценарий. А да ядосаш сериен убиец, който държи "Магнум 357" е направо глупаво.

Робърт врътна китка и пистолетът му излетя в стаята. Падна на пода на няколко крачки и се плъзна към картонен кашон до единия стелаж. Хънтър го проследи с поглед.

– Дръж ръцете си нагоре и широко разперени, детектив

– Каза Холдън. – Спуснеш ли ги, оставаш без глава. Ясно ли е?

– Кристално.

Последва дълго мълчание и Хънтър се запита дали Холдън ще го застреля в гръб. Какво имаше да губи? Той вече беше убил трима души и според неговото "табло на смъртта" му оставаха още девет. Добавянето на Робърт към този списък нямаше да има никакво значение.

– Признай, детектив... – най-после наруши тишината Холдън и Хънтър разбра, че той се е придвижил малко вляво от него. – Смаян си от работата ми, нали?

Робърт не видя, но Холдън кимна към таблото.

– Не съм сигурен дали бих употребил думата "смаян", Ник. – Въпреки че сърцето му блъскаше силно в гърдите, Хънтър успя да запази спокойствие. – По-скоро... ми се догади.

Мълчанието, което последва, беше тягостно и Хънтър се запита дали току-що не е подписал смъртната си присъда с избора си на думи.

– Защото не разбираш, детектив.

Този път Робърт вложи повече мисъл в отговора си.

– Какво има да разбирам, Ник?

Хънтър използва малкото име на Холдън по една елементарна причина – опитваше се да вложи подсъзнателно послание в изреченията си, да внуши на подсъзнанието му да го приеме като приятел, не като враг. Докато говореше, оглеждаше таблото пред себе си. Колкото повече го гледаше, толкова повече неща му се изясняваха.