Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– И името на плика ли е изрязано? – попита господин Джей.

– Буква по буква – потвърди Карлос.

– Не ви ли е споменавала за бележката? – попита Хънтър.

Господин Джей го погледна със смесица от отчаяние и смущение. Само преди няколко секунди той беше казал на детектива с непоколебима увереност, че съпругата му със сигурност би споделила такова нещо с него.

– Не – отговори той. Очите му, сега изпълнени с гняв, се върнаха на бележката. – Може да я е получила, докато ме нямаше – предположи той. – Тази сутрин, вчера сутринта или онзи ден.

– Може – съгласи се Гарсия. – Но защо не ви се е обадила?

Господин Джей сякаш не чу въпроса.

– Господин Дженкинсън?

– Не, не би ми се обадила – замислено отговори той. – Такава си беше Касандра. Деловите ми пътувания обикновено са внезапни, затова когато ме нямаше, тя ми се обаждаше само ако реши, че трябва да говори с мен за нещо много важно.

– И смятате, че това не ѝ се е сторило важно?

– О, я стига, детектив. – Господин Джей погледна Гарсия.

– Не бъдете наивен. Намирате бележка, която изглежда така, сякаш е от стар епизод на "Коджак", съставена от изрязани букви и думи от списание, с банално страховито изречение като това, и какво правите? Шашвате се от страх? Мислите, че животът ви е в опасност?

Карлос не отговори.

– Е, мога да ви кажа, че Касандра не би се уплашила. Необходимо е нещо много повече, за да уплаши човек като нея.

– Господин Джей замълча, сякаш се опитваше да си спомни нещо. – Мисля, че не съм я виждал уплашена. Тя беше много силна. Вероятно се е изсмяла, когато е получила бележката. Отхвърлила я е като някаква груба шега. Мисля, че повечето хора биха постъпили така. Касандра никога не би ми се обадила, когато пътувам по работа, за да ми каже за бележка, която изглежда като сглобена от четиригодишно дете.

– Съгласен съм – намеси се Хънтър. – Повечето хора биха отхвърлили бележката като лоша, груба шега и затова бих искал да ви помоля за разрешение да претърсим основно дома ви, по-точно вещите на съпругата ви.

Господин Джей знаеше, че употребата на думата "основно" означава, че те вече са претърсили къщата и вещите на Касандра, но не са го направили достатъчно щателно.

– За какво? – попита той.

– За други бележки, които съпругата ви може да е получила по-рано.

– Какво? – Господин Джей се вгледа в лицата на детективите, но не откри нищо. – Мислите, че Касандра е получила и други бележки като тази?

– Да – призна Робърт.

Господин Джей се засмя нервно.

– И какво ви кара да мислите така?

– Защото тази бележка – с твърд и уверен тон каза Хънтър и я посочи – със сигурност е уплашила съпругата ви, независимо какво мислите вие.

Господин Джей се намръщи заинтригувано.

– И откъде знаете?

Робърт се почеса по брадичката.

– Защото тя не я е изхвърлила, господин Дженкинсън. Не намерихме бележката в кошче за боклук, нито прибрана в чекмедже или пъхната под дивана, а в чантата ѝ, при ключовете и портмонето ѝ. Ако е мислела, че бележката е само глупава шега, защо я е запазила, при това в чантата си?

Господин Джей не беше помислил за това. Всъщност беше забравил, че Хънтър му каза, че са намерили бележката в чантата на Касандра. И детективът беше прав. Господин Джей познаваше Касандра по-добре от всеки друг. Тя никога не би обърнала внимание на подобно нещо, ако не беше получила достатъчно бележки, които да подложат на изпитание търпението ѝ или да я уплашат.

Докато господин Джей обмисляше тази идея, му хрумна защо Касандра беше запазила бележката в чантата си. Тя бе искала да му я покаже, да го попита за мнението му и дали да се тревожи.

Разбира се – помисли си той. – Сигурно е било така. Касандра ме е чакала да се върна от деловото пътуване за да ми покаже бележката и да поговорим.

Тази мисъл заби ново острие на вина в сърцето му. Господин Джей инстинктивно затвори очи и стисна устни, сякаш го заля непоносима вълна на болка.

– Господин Дженкинсън? – загрижено попита Хънтър. – Добре ли сте?

Господин Джей отвори очи и за секунда загуби хладнокръвието си. Гневът в гласа му отекна в стаята.

– Съпругата ми е била изтезавана и убита в собствения ми дом, докато ме нямаше, безспорно от някакъв психопат, който я е дебнал и тормозил с глупави бележки като тази.

– Той заби пръст в пликчето за веществени доказателства. – Нямах представа за това. Колко "добре" искате да съм, детектив?

– Съжалявам, господин Дженкинсън – отвърна Робърт и сведе очи в знак на извинение. – Не исках да прозвучи по този начин.