Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– А спомняте ли си кой ви попита?

Погледът на господин Джей стана унесен за момент, а после – тъжен.

– Касандра. Така ми го напомняше, защото забравях всяка година. Изчакваше до късно вечерта и точно преди да си легнем, питаше нещо невинно като: "Знаеш ли коя дата е днес?". И тогава разбирах, че страшно съм се издънил, и беше твърде късно да измисля някакво оправдание. По-рано не беше така – добави той, сякаш почувства необходимост да се защити пред двамата детективи. Изразът в очите му стана още по-тъжен и се превърна в копнеж по онова отдавна отминало време. – Помнех датата всяка година, купувах ѝ подаръци, цветя, водех я на вечеря... Не знам какво се случи и как и защо започнах да забравям датата, но от няколко години Касандра се отказа да ми я напомня. Предполагам, решила е, че вече няма смисъл да го прави.

Хънтър не каза нищо. Чакаше господин Джей да напрегне още паметта си.

– Сещате ли се за някого, който по някаква причина би искал да стори зло на съпругата ви? – попита накрая той.

Господин Джей се облегна назад на стола и сложи лакти на облегалките за ръце. Погледът му се отмести към снимката в рамка на писалището.

– Касандра беше изключително добра душа – отговори той със задавен глас. – И не го казвам само защото беше моя съпруга. Попитайте всички, които я познаваха. Тя беше отзивчив и любящ човек. Учтива с всеки. Скромна. Проявяваше разбиране. Великодушна. Помагаше. Едва ли е ядосала някого през живота си.

– А сещате ли се за някого, който би сторил зло на съпругата ви... може би за да отмъсти на вас?

Актьорското майсторство на господин Джей беше безупречно. Той добави идеална доза шок към думите и изражението си.

– Да отмъсти на мен? За какво? Аз съм обикновен бизнес консултант, детектив. Нямам дългове. Не играя хазарт. Нямам зъб на никого и доколкото знам, никой ми няма зъб. Ние бяхме обикновено семейство и водехме обикновен живот.

– Никога ли не сте получавали заплахи от някакво естество? – попита Хънтър.

– Заплахи? – Господин Джей отново придоби изненадан вид, достоен за "Оскар".

– Да. С имейли, телефонни обаждания, текстови съобщения, писма?

– Не. Никога.

– Ами съпругата ви? Споменавала ли е да е била заплашвана? Нещо за... писма или телефонни обаждания, които е получила? Да е споменавала, че може би я следят?

Въпросът отново изненада господин Джей и този път реакцията му беше неподправена.

– Да я следят? – Устата му остана полуотворена, а очите му се стрелнаха от единия детектив към другия.

– Казвала ли ви е за писма, които е получила от някого, който ѝ досажда или я тормози?

– Писма от преследвач? Не. Никога. За какво говорите, детектив?

Хънтър погледна Гарсия, който тихо стана и се отправи към вратата.

Господин Джей го проследи с искрено озадачен поглед, докато Карлос излезе от кабинета, и после пак насочи очи към Хънтър.

– Какво става, детектив?

– Сигурен ли сте, че не си спомняте съпругата ви да е споменавала, че някой я тормози? – настоя Хънтър. – Че не е получавала странни бележки?

– Тормозена? Странни бележки? Не. Никога. – Господин Джей беше категоричен. – Нямам представа за какво говорите, детектив.

– Мислите ли, че тя би ви казала?

Господин Джей повдигна вежди в недоумение.

– Че мисли, че някой я следи? Че е получила заплашителна бележка или съобщение?

– Да. Мислите ли, че съпругата ви би ви казала?

– Да, определено щеше да ми каже – отговори господин Джей с абсолютна увереност. – Защо да не ми каже?

В същия момент Гарсия се върна в стаята.

Все още с искрено озадачено изражение на лицето, господин Джей се обърна да погледне Гарсия, който отново влезе в кабинета. Първото, което забеляза, беше, че детективът носи средно голямо, прозрачно найлоново пликче за веществени доказателства в дясната си ръка.

– Чантата на съпругата ви беше намерена до дивана в дневната – обясни Хънтър. – Вътре открихме тази бележка.

Карлос сложи пликчето на писалището на господин Джей.

Объркването му продължи още няколко секунди и после господин Джей успя да се изтръгне от него и насочи вниманието си към бележката.

Някога имала ли си чувството, че те наблюдават, Касандра ?

Господин Джей примигна два пъти, сякаш очите му не можеха да се фокусират, и после отново прочете бележката. И после още веднъж. И след това пак.

– Не разбирам – най-сетне каза той с тон на робот.

– Имаше и плик с името ѝ – добави Гарсия. – Без адрес и марка. Това означава, че бележката е донесена лично. Може би пъхната под вратата, пусната в пощенската кутия отвън, оставена на колата или там, където съпругата ви е работела... Знаем само, че бележката не е била изпратена по пощата.