Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Как я карате, момчета? – попита Робърт. – Открихте ли нещо?

– Не – отвърна Карлос. – Преровихме всичко в спалнята, в гардероба на госпожа Дженкинсън, всеки джоб, всяка обувка, всяка кутия, всяко чекмедже. Нищо. – Той поклати глава. – Няма втора бележка или нещо друго, което да показва, че са я дебнали.

Истината беше, че Гарсия просто изпълняваше процедурата. След онова, което им беше казал господин Дженкинсън в ранните часове на утрото, двамата детективи не очакваха, че ще намерят друга бележка от преследвач в къщата. И двамата предполагаха същото като господин Джей – Касандра Дженкинсън беше запазила бележката, която бяха намерили в чантата ѝ, защото бе чакала съпруга си да се върне, за да му я покаже. Това беше бележката, която я бе уплашила или изчерпала търпението ѝ. Бележката, която я бе накарала да реши, че ѝ е писнало. Дори ако беше получила други бележки преди нея, а Хънтър и Гарсия бяха сигурни в това, съдейки по описанието на господин Джей какъв човек е била съпругата му, Касандра вероятно ги беше пренебрегнала като глупава шега и ги бе изхвърлила.

Гарсия взе друга снимка от полицата над камината. На фотографията господин Дженкинсън стоеше зад съпругата си, увил ръце около кръста ѝ, и изглежда шепнеше нещо в ухото ѝ.

– Мислиш ли, че снимките са подсказали на убиеца идеята за втория въпрос? – попита Карлос, остави снимката на мястото ѝ и се обърна към Хънтър.

– Не съм сигурен – отвърна Робърт. – Но ако те са го накарали да измисли въпроса за датата на сватбата, тогава убиецът е бил в къщата и преди. Имам предвид преди снощи.

Гарсия кимна.

– И аз си мислех същото, когато ти дойде. Също както е направил с Таня Кейтлин, убиецът е знаел предварително, че господин Дженкинсън няма да може да отговори на "големия" въпрос. Този човек не прави нищо случайно. – Той отново погледна фотографиите. – Би било наивно да мислим, че снимките са му подсказали въпроса за датата на сватбата ей така изведнъж, на място. – Карлос щракна с пръсти.

– Да, това е твърде рисковано – съгласи се Хънтър. – Като се замислиш, този въпрос е бил още по-лесен от въпроса, който е задал на Таня Кейтлин.

Гарсия се запита дали би отговорил на въпросите. Ако го попитаха за датата на сватбата му, изобщо нямаше да се поколебае. Ако го попитаха за номера на мобилния телефон на Ана обаче...

Чувството за вина го зашлеви като плесница в лицето. През всичките години, откакто се бяха оженили, той така и не беше запомнил наизуст номера на съпругата си. Вината се превърна в срам, защото Карлос осъзна, че дори не се е опитал да го запамети. Винаги беше разчитал на паметта на мобилния си телефон не само за нейния номер, но и за всеки друг в списъка с контактите си, включително номера на Робърт. Знаеше наизуст само собствения си номер. Засрамен, Гарсия мълчаливо даде обещание пред себе си.

– Но аз смятам, че той е искал да решим точно това – каза Хънтър и изтръгна партньора си от мислите му.

– Да решим, че снимките са му подсказали идеята за въпроса с датата на сватбата? – попита Гарсия.

Робърт кимна.

– Замисли се, Карлос. Убиецът не знае, че ние сме се досетили, че въпросите, които задава, изобщо не са лесни или произволни, въпреки че изглеждат такива, нали?

– Да.

– Нека за момент допуснем, че не знаем нищо за убиеца. Получаваме обаждането. Обработваме местопрестъплението, както правим винаги. Забелязваме снимките от сватбата върху полицата над камината, но те не ни се набиват в очите, защото няма причина. След това разпитваме господин Дженкинсън и той ни разказва за видеообаждането и въпросите, които са му били зададени. Тогава може да сме направили връзката, но дори ако не сме, винаги има втори оглед на местопрестъплението. Да не говорим за снимките от местопрестъплението, които ще гледаме отново и отново.

Гарсия продължи в реда на мисли на Хънтър:

– Затова, освен ако не сме слепи или глупави, сериозно ще се замислим за вероятността, че вторият въпрос е възникнал на момента, подсказан от сватбените снимки.

– Именно – съгласи се Робърт.

– И това, поне за известно време, би ни накарало да се отклоним от онова, което наистина трябва да търсим – факта, че убиецът вече е знаел, че господин Дженкинсън ще даде грешен отговор. Фактът, както ти каза, че извършителят вероятно е бил в къщата и преди.

– Точно така. Мисля си, че може би така избира жертвите си.

– Възможно е – каза Гарсия и се накани да добави още нещо, когато телефонът на Хънтър иззвъня.