Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Хънтър и Гарсия зачакаха.

С треперещ глас господин Джей им каза, че се опитал, но не могъл да си спомни. И после, без да съзнава, прошепна:

– Много съжалявам.

Детективите не казаха нищо. Знаеха, че думите не са предназначени за тях, а за Касандра. Вината вече се беше загнездила и разпространила до всяко кътче на тялото на господин Джей. Каквито и психически увреждания да му беше нанесло видеообаждането, вината, че не е знаел отговора на този проклет въпрос, щеше да ги направи още по-тежки.

И тогава господин Джей най-после осъзна, че седми март е рожденият ден на сина му. Ето защо датата проблясваше толкова ярко в паметта му, когато го попитаха кога е била сватбата му.

И изведнъж сякаш от паметта му се смъкна черно було, датата на сватбата се появи пред очите му ярка като дневна светлина.

Десети април. Той и Касандра се бяха оженили на десети април.

Господин Джей затвори очи и отметна глава назад, сякаш го бяха наръгали в стомаха с огнена кама.

Защо? – Той мълчаливо прокле себе си, паметта си, мозъка си и цялото си същество. – Защо не се сетих по-рано?

Господин Джей довърши разказа си, без да погледне детективите. Не им каза за истеричния смях на демона.

– Може ли да ви попитам колко време бяхте във Фресно? – обади се Хънтър, след като господин Джей приключи.

– Заминах в четвъртък сутринта.

– А преди това кога отсъствахте последния път?

Господин Джей се замисли и умишлено, но съвсем леко вдигна очи нагоре и надясно. Знаеше, че двамата детективи го наблюдават внимателно, особено изражението на лицето му и движенията на очите. В учебниците по психология на поведението пишеше, че ако очите помръднат нагоре и наляво, субектът се опитва да получи достъп до визуалния си конструктивен кортекс. С други думи, опитва се да създаде мисловен образ, който не е там. Ако очите се придвижат нагоре и надясно, субектът търси в паметта си визуално запаметени неща – спомени, които действително съществуват.

– Преди три седмици и половина – искрено отговори той с уморен и пораженски глас. – Трябваше да летя до Чикаго за два дни.

– Пак ли по работа?

– Точно така.

Хънтър записа информацията в тефтерчето си.

– Освен вас и съпругата ви, някой друг има ли ключ за къщата?

Господин Джей леко повдигна рамене.

– Синът ми.

– И никой друг? Може би някоя чистачка?

– Не. Касандра чистеше сама, веднъж седмично – обясни господин Джей. – Казваше, че това я успокоява. Използваме фирма за почистване на басейна в задния двор, но те нямат ключ.

– А вие, съпругата или синът ви губили ли сте ключовете си напоследък? – настоя Робърт. – Знаете ли?

– Доколкото знам, не. Аз лично никога не съм губил ключовете си. Мисля, че и Касандра не ги е губила. А пък Патрик, ако ги е губил, не ми е казвал, но ще го попитам, когато говоря с него.

Хънтър кимна.

– Ще ви бъдем признателни.

Господин Джей не каза нищо, защото не искаше детективите в кабинета му да заподозрат колко много знае за полицейските разпити, но въпросите, които му задаваха, можеше да означават само едно – те не бяха открили следи от влизане с взлом в къщата. Нямаха представа как е влязъл убиецът на съпругата му.

– Казахте, че извършителят е използвал чук и длето. Сигурен ли сте, че беше длето, а не гвоздей? – попита Хънтър и най-сетне придвижи по-нататък темата.

– Беше зидарско длето със заострен връх – уверено отговори господин Джей. – Не гвоздей. Сигурен съм. Но чукът беше обикновен, с разцеп за вадене на гвоздеи в единия край.

– От къщата ли беше? Може би го е намерил в някое чекмедже?

Господин Джей отново поклати глава.

– Не, нито чукът, нито длетото са от дома ми. Убиецът сигурно ги е донесъл. – Той погледна изпитателно двамата детективи. – Доколкото разбирам от въпросите ви, не сте намерили нищо.

– Не – призна Хънтър. – Къщата и околността бяха претърсени, но не открихме нищо. Сутринта ще разширим търсенето до съседните улици.

Погледът на господин Джей беше напълно лишен от увереност.

– Ами телефонът на Касандра? – попита той. – Онзи психопат ми се обади от нейния телефон. Намерихте ли го?

– Да – отговори Гарсия. – Намерихме го в микровълновата фурна в кухнята. – Той поклати глава. – Безполезен е. Дори криминалистите няма да могат да извлекат нищо от него.

Господин Джей се направи на глупав.

– Не можете ли да се свържете с мобилния ѝ оператор и да ги помолите за електронно копие на обаждането?

– Няма да имат – отвърна Хънтър.