Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Господин Дженкинсън – намеси се този път доктор Слейтър, – за всичките ми дванайсет години като криминалист не съм виждала случай на сексуално нападение, от което по жертвата да няма външни физически следи. Няма нито един такъв случай. Винаги има нещо – охлузвания по кожата, травми, наранявания, драскотини. Тук няма нищо. Нито дори едно мъничко протрито място. Уверявам ви, че съпругата ви не е била малтретирана по този начин.

Господин Джей отмести поглед, сякаш се нуждаеше от време да бъде сам и да обмисли всяка дума, която бяха казали Хънтър и доктор Слейтър. Веждите му леко се повдигнаха. Бръчките на челото му станаха по-дълбоки и оформиха серия бразди, които стигнаха до половината на обръснатата му глава.

От данните, които набързо му съобщи Гарсия, докато бяха навън, Хънтър знаеше, че Джон Дженкинсън е на четиресет и осем, но в този момент той изглеждаше най-малко двайсет и пет години по-стар. Очите му бяха уморени, с тъмни сенки и тежки торбички под тях. Кожата му, загубила блясъка си и жълтеникава, оставяше убеждението, че е прекарал половината си живот в заключена стая със силно флуоресцентно осветление. И най-лошото беше, че от сега нататък всяка година щеше да се брои за две, може би и повече. Робърт беше виждал това да се случва безброй пъти на съпруги, съпрузи, родители, братя, сестри, партньори и деца. Хората, загубили близък човек по прекалено насилствен начин, обикновено губеха пътя си в живота по-лесно от повечето останали и годините никога не бяха благосклонни към тях. Хората, които за жалост бяха станали свидетели на тази насилствена смърт поради някаква причина, страдаха много повече, но Хънтър дори не можеше да си представи какви физически и психически поражения трябва да понесат до края на живота си хора като господин Дженкинсън. Като Таня Кейтлин. Хората, които са били принудени да гледат жестокото убийство на човек, когото обичат. Робърт беше сигурен, че образите, които са видели, ще ги измъчват всяка секунда до последния им ден.

Господин Джей най-сетне погледна Хънтър и доктор Слейтър. Думите им отпреди няколко секунди, изглежда, бяха оказали желаното въздействие. Преди да заведе Хънтър и Гарсия в кабинета си, очите му се премрежиха и той съумя да изрече само две обикновени, но изпълнени със значение думи.

– Благодаря ви.

Домашният кабинет на господин Джей беше два пъти по-голям от кабинета на Хънтър и Гарсия в Главното управление на полицията и много по-подреден. Централно място несъмнено заемаше старинно махагоново писалище, поставено само на няколко крачки от еркерен прозорец. Тежките тъмни завеси бяха дръпнати. Пред писалището и малко вляво беше сложено кресло „Честърфийлд" със странични облегалки за главата, а по-голямата част от пода бе покрита с ръчно тъкан персийски килим. На източната стена имаше голяма библиотека. Всяка лавица беше запълнена докрай от старателно подредени книги с твърди и с меки корици.

– Ще донеса още един стол – каза господин Джей, когато влязоха в стаята.

– Не е необходимо, господин Дженкинсън – отвърна Хънтър. – Мога да стоя прав, ако това не е проблем.

– Моля, настоявам. Ще ми отнеме само две секунди.

Щом господин Джей излезе от кабинета, Робърт смъкна качулката на предпазния си гащеризон, приближи се до библиотеката и разгледа книгите. Повечето бяха за бизнес и финанси. Имаше няколко и по право, счетоводство и архитектура.

Гарсия провери отсрещната стена, която беше украсена с фотографии в рамки и награди за постижения.

– Заповядайте. – Господин Джей влезе, носейки стол с висока облегалка. Сложи го до креслото и най-после седна зад писалището.

– Благодаря – отвърна Хънтър и взе стола.

Карлос се настани на креслото.

– Ще се опитаме да отнемем колкото е възможно по-малко от времето ви, господин Дженкинсън – каза той и извади смартфона си. – Имате ли нещо против, ако запишем разговора?

Господин Джей поклати глава. Време беше да пусне в действие план А.

Гарсия натисна бутона за запис и Хънтър започна:

– Господин Дженкинсън, знам, че ще ви е трудно да разкажете онова, което сте преживели, и моля за извинение, че ще ви накарам да го направите, но бихте ли ни разказали всичко, което си спомняте за видеообаждането на убиеца? Колкото по-подробен е разказът ви, толкова повече ще ни помогнете.

Господин Джей се вгледа в загорелите си от слънцето, набръчкани ръце, които бяха плътно стиснати върху писалището пред него. След няколко секунди мълчание той вдигна глава и погледна двамата детективи. През следващите двайсетина минути им разказа за видеообаждането само това, което искаше, но с големи подробности. Хънтър и Гарсия го прекъсваха от време на време, за да изяснят някои неща, но през повечето време го оставиха да разкаже историята си, без да се намесват. Щом стигна до момента, когато убиецът го попита за датата на сватбата му, той млъкна и отново се втренчи в ръцете си, които трепереха. Смутено ги премести на коленете си и застана абсолютно неподвижно.