Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Извади ли късмет? – попита Гарсия, обръщайки се към Никълъс Холдън, който от два часа проверяваше врати, прозорци и всички повърхности и предмети в къщата.

– Зависи какво наричаш късмет – отговори Холдън и повдигна рамене, докато прибираше оборудването си.

Карлос повдигна вежда, мълчаливо задавайки въпрос.

– Колко души живеят тук? – риторично попита Холдън, тъй като вече беше видял доста снимки в къщата.

– Жертвата и съпругът ѝ – отговори Гарсия.

– И никой друг? – малко изненадано попита Холдън.

– Не и според информацията, която получихме. – Карлос се замисли и добави: – Е, те имат двайсетгодишен син, но той вече не живее тук. Учи в колеж в Бостън. Защо?

Холдън кимна, сякаш тази информация обясняваше много неща.

Извърших елементарно съпоставяне и мога да ти кажа, че има пръстови отпечатъци на трима души – обясни той.

– Едните са на жертвата. Другите два несъмнено са мъжки. Едните от тях са навсякъде в къщата – в кухнята, баните, спалните, дневната, коридора. Вторите не се появяват толкова често, но пак се срещат достатъчно често и предполагат, че не принадлежат на непознат.

Гарсия се почеса по брадичката.

– Бащата и синът.

Холдън се съгласи, като кимна. Той дръпна ципа на чантата си и в същия момент всички чуха силен шум, който се разнесе от входната врата. Преди някой да успее да реагира, в дневната влезе висок мъж с атлетично телосложение и обръсната глава. На лицето му бяха изписани страх и объркване. Последваха го двама ядосани полицаи.

– Господине – каза единият и го сграбчи за ръката, – това все още е отворено местопрестъпление и вие го замърсявате. Ще ви помоля да излезете навън.

Мъжът дръпна ръката си.

– Няма проблем – намеси се Хънтър, обърна се към тях и направи знак на полицаите да пуснат човека. Не беше необходимо да пита кой е. Беше го познал от снимките на полицата над камината. – Приключихме тук, нали? – Той погледна доктор Слейтър.

Тя кимна.

– Събрахме всичко, което ни е необходимо. Вече няма риск от замърсяване.

Полицаите се спогледаха, кимнаха на Хънтър и излязоха от къщата.

– Къде е тя? – с треперещ глас попита господин Джей. Обезумелите му очи претърсиха стаята.

Робърт пристъпи към него.

– Господин Дженкинсън, аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската...

– Къде е съпругата ми? – прекъсна го господин Джей и отмести поглед към самотния трапезен стол до източната стена и после към локвата кръв под него. Кръвта на съпругата му. Дъхът му секна.

– Тялото ѝ трябваше да бъде закарано в Института по съдебна медицина – отвърна Хънтър със сдържан тон.

Господин Джей не поиска обяснение, защото не беше необходимо. Много добре знаеше полицейския протокол.

Изпаднал в шок, той мина покрай Хънтър, Гарсия и доктор Слейтър и се отправи към стола до стената. Всички и светът около него изчезнаха и господин Джей изведнъж си представи Касандра, седнала точно пред него, с очи, изпълнени със страх и тъга, умоляваща го да знае най-простия отговор. Отговор, който би трябвало да знае.

Дясната му ръка бавно се протегна към стола, сякаш Касандра наистина седеше там. Сякаш можеше да докосне лицето ѝ... да погали косата ѝ... да избърше сълзите ѝ.

– Много, много съжалявам. – Думите се отрониха от устата му, без господин Джей да усети.

Всички мълчаха от уважение, оставяйки го сам със скръбта му.

Доктор Слейтър безмълвно направи знак на екипа си да излезе.

Стомахът на господин Джей се бъркаше и краката му се огъваха под тежестта му. Той затвори очи, за да се успокои, и си пое дълбоко дъх. Когато след няколко секунди ги отвори, Хънтър съзря в тях нещо, което никой друг в стаята не видя – страховит гняв, подплатен с непоколебима съсредоточеност и решителност.

– Добре – каза господин Джей и най-сетне погледна Хънтър. Тонът на гласа му беше леденостуден. – Предполагам, че искате да ми зададете няколко въпроса.

В хотелската стая, заровил лице в ръцете си, господин Джей усилено бе мислил какво да направи. Предпочиташе лосанджелиската полиция изобщо да не се намесва и ако виждаше начин да заобиколи проблема, би направил точно това, но въпреки всичките си връзки знаеше, че това няма да стане.

Втората му мисъл беше да се престори, че не е получавал проклетото видеообаждане. Това би му дало така необходимото предимство пред ченгетата. Знаеше, че може да се върне в Лос Анджелис до два часа след полунощ. Колата му беше достатъчно бърза и антирадарът нямаше да позволи да го спрат. Щом се прибереше, можеше да огледа непокътнатото местопрестъпление, колкото дълго е необходимо, без да му пречат полицаите или екипът криминалисти. Можеше да се промъкне в дневната и да потърси евентуални улики, преди някой да влезе там. Знаеше, че ченгетата няма да му кажат за уликите, ако изобщо съществуваха такива. Най-много от всичко обаче господин Джей искаше да докосне за последен път лицето на Касандра, преди да я изнесат от дома им. Щеше да коленичи пред нея и да я помоли за прошка. Той самият никога нямаше да си прости. Тогава и само тогава щеше да се обади на 911 и да излъже, че току-що се е върнал у дома от делово пътуване и е намерил съпругата си убита в дневната. Този план обаче също щеше да се провали при първото препятствие.