Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Намерили ли са мобилния ѝ телефон? – попита Робърт.

– Да – отговори доктор Слейтър. – Искате ли да познаете къде го намерихме?

– В микровълновата фурна – отговори Гарсия.

Доктор Слейтър кимна.

– А компютър? Лаптоп? Таблет?

– Още не сме проверили цялата къща, но на плота в кухнята има лаптоп. – Тя посочи с показалец.

Нова играчка за отдел "Информационни технологии", с която да се забавляват, помисли си Карлос.

Доктор Слейтър отново оглеждаше тялото на жертвата.

– Няма логика – каза тя и откъсна вниманието на Хънтър от мислите му.

– Имаш предвид очевидните вариации в метода на действие ли? – попита той.

Доктор Слейтър първо кимна, а после се замисли върху думите му.

– Очевидни? Току-що описах четири главни разлики.

– И всичките са правилни и добре обосновани – отвърна Робърт, – но може би забравяме нещо.

– Какво? – попита тя.

– Ако наистина говорим за същия убиец отпреди три нощи, това е второто му убийство. В момента не е съвсем ясно какъв точно е методът му на действие и почеркът, защото имаме само един пример за сравнение.

Доктор Слейтър се замисли и след това повдигна вежди, приемайки довода му.

Хънтър се приближи до камината и взе от полицата сватбената фотография в рамка. Снимката показваше жертвата и съпруга ѝ, които стояха на стъпалата пред църква. Робърт позна катедралата "Дева Мария на ангелите" в центъра на Лос Анджелис. Усмивките на лицата им бяха красноречиви.

– Да – каза той. – Много неща показват какъв е методът на действие на убиеца. Има и много разлики, но истината е, че в момента той може би само експериментира.

Доктор Слейтър приклекна пред Касандра, за да огледа очите ѝ.

– Почакай – каза тя, когато схвана смисъла на думите на Хънтър. – Ако си прав и извършителят все още експериментира, тогава знаем какво означава това, нали? Това няма да свърши дотук. Той ще убие отново.

Хънтър и Гарсия не отговориха.

Не беше необходимо.

Господин Джей подкара по магистралата за Бейкърсфийлд и Лос Анджелис и увеличи скоростта на кадилака си CTS-V на сто и десет километра в час, максималната разрешена скорост в Калифорния. В главата му все още цареше хаос. Мисловните процеси се зараждаха някъде в дъното на ума му, но преди да се развият в нещо смислено, се разбиваха на парченца от образи на Касандра, изтезавана в собствената им дневна, израза на безнадеждност в очите ѝ и конвулсивното ѝ потрепване за последен път. Заглушаваше ги звукът на демонския глас, който господин Джей знаеше, че никога няма да забрави.

Той си пое дълбоко дъх и от усилието тялото му отново се разтрепери от мъка. Господин Джей се закашля, сякаш щеше да повърне, но празният му стомах не изхвърли нищо.

Пристъпът премина и той погледна часовника на таблото и скоростомера. Шофираше повече от час и дори да поддържаше максималната разрешена скорост през цялото пътуване, пак щяха да са му необходими два часа, за да се върне в Лос Анджелис и в дома си в Гранада Хилс.

– Мамка му! Мамка му! Мамка му! – изкрещя господин Джей на нищо и на всичко и удари по волана.

Знаеше, че детективите и криминалистите вече са там, претърсват дома му и нарушават покоя на тялото на Касандра. Знаеше го, защото той им се обади. Това беше първото от трите телефонни обаждания, които направи, преди да напусне хотелската си стая във Фресно. Второто обаждане беше до един от познатите му в лосанджелиската полиция, човек, на когото плащаше добре, но и който му дължеше много повече от живота си. Той дължеше на господин Джей и живота на съпругата и детето си.

– Ало! – Скептичният, плътен, груб глас отговори на обаждането му след второто позвъняване.

– Брайън? – попита от учтивост господин Джей. Освен че навсякъде би познал характерния глас на Брайън, той му се беше обадил на обичайния номер, за който не знаеше никой друг. Използваха го само двамата.

Последва дълго мълчание, през което господин Джей чу приглушени стъпки, звук от отваряне и затваряне на врата и после още няколко приглушени стъпки.

– Господин Джей – каза Брайън и тежко въздъхна. Тонът му беше малко обезпокоен. Господин Джей никога не му се обаждаше през нощта. И никога в дома му.

Брайън Колдрън не беше детектив от лосанджелиската полиция. Не беше и полицай. Всъщност дори не умееше да борави с пистолет. Той беше страхотен компютърен специалист, отличен анализатор в отдел "Научни разследвания" с много високо ниво на достъп до секретна информация, което му предоставяше пряка и неограничена възможност за проникване в повечето национални и местни бази данни на правоохранителните органи, и по този начин можеше да доставя на господин Джей най-ценната стока в съвременната епоха – информацията.