Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Господин Джей почувства, че животът му изгуби смисъла си. Съпругата му, неговата опора, неговият свят, умираше пред очите му и той не само нямаше какво да направи, за да я защити, но тя умираше заради глупостта му. Защото не можеше да си спомни датата на собствената си сватба.

От новата рана бликна кръв, покапа по слепоочието ѝ и се стече по лявата ѝ буза. Клепачите ѝ потрепнаха, но този път спряха по средата. Тя нямаше сили да отвори очи.

На господин Джей му прилоша от убийствената болка да гледа как изтезават съпругата му пред очите му и от задушаващата вина, която изпитваше, и отмести поглед от екрана за няколко секунди.

Демонът видя това.

– Ти погледна встрани – каза той.

Господин Джей незабавно се втренчи в екрана на телефона.

– НЕ – извика той и поклати глава. – НЕ.

– Знаеш правилата, Джон. Отместиш ли поглед, тя отново ще бъде наказана.

Демонът сложи длетото точно в средата на черепа на Касандра.

Господин Джей се вгледа в очите на съпругата си и онемя. Касандра вече не беше на себе си. В пълните със сълзи и почуда очи той не съзря нищо освен тъмна бездна. Зениците ѝ се бяха разширили. Бялото на очите ѝ бе придобило цвета на евтино червено вино. Дори да бе успял да си спомни правилно датата на сватбата им и демонът да бе удържал на думата си да я остави на мира, Касандра, която господин Джей познаваше, вече я нямаше. Доколкото видя, длетото проникна достатъчно дълбоко, за да пробие черепа ѝ. Мозъкът ѝ вероятно вече бе претърпял необратимо увреждане. След бог знае колко операции, ако животът ѝ изобщо бъде спасен, кой знае в какво състояние щеше да бъде Касандра? Щеше ли да може да говори? Да върви? Да движи ръцете си? Да познава някого? И господин Джей дори не включваше психическите поражения, които щяха да ѝ нанесат събитията от тази вечер. Каквото и да направеше от сега нататък, той вече беше изгубил Касандра.

БАМ.

Чукът отново се стовари върху главата ѝ, но този път прозвуча така, сякаш демонът вложи малко повече сила в удара, защото господин Джей чу, че се строши кост. Звукът беше като стъпване върху счупени стъкла.

Частица от секундата по-късно той видя, че от новата рана рукна поток кръв.

Касандра потрепери конвулсивно веднъж. Два пъти. Три пъти. Демонът пусна главата ѝ, която като на забавен каданс непохватно клюмна на гърдите ѝ.

Тялото ѝ се отпусна неподвижно и после изведнъж се разтърси от още една силна конвулсия. Устата ѝ леко се разтвори и от десния ъгъл потече слюнка. Мускулни спазми накараха раменете ѝ да се повдигнат два пъти и после движенията спряха напълно.

Този път се парализира господин Джей. Очите му бяха приковани в екранчето на телефона. Дишането му беше тежко и затруднено.

Демонът пусна чука и длетото и остави образа на безжизнената Касандра да постои на екрана още няколко секунди, а после допря два пръста до дясната страна на шията ѝ. Миг по-късно провери и другата страна.

Господин Джей направи същото от хотелската си стая. Протегна два пръста, леко ги постави върху екранчето на мобилния си телефон и ги придвижи нежно, сякаш действително докосваше лицето на съпругата си.

– Много... съжалявам – прошепна той болезнените думи. – Много, много съжалявам, моя любов. Много те обичам. Моля те, прости ми.

– Поздравления, Джон – обади се демонът, който вече се беше отдръпнал от Касандра. – Ти успя да оставиш жена си да умре.

По лицето на господин Джей се търкулна една-единствена сълза. Той затвори очи и въздъхна с омраза. Когато отново ги отвори, те бяха лишени от живот като очите на съпругата му. Ръката му се отдръпна от екранчето на мобилния телефон.

Изведнъж, с едно-единствено бързо движение, камерата се вдигна нагоре и наляво и екранът се изпълни с нещо, което господин Джей не очакваше – лицето на демона. Само че не беше лице, а маска. Въпреки че беше много реалистична, с разкъсана и разтопена плът, разкривени дяволски очи, разпорен нос и изцапани с кръв остри зъби, господин Джей не мигна, не помръдна и не отмести поглед встрани.

– Сега, след като игричката ти свърши – каза той със спокоен и студен тон, който можеше да смрази прозорците в хотелската стая, – ти и аз ще изиграем една друга игра, в която аз съм най-добрият. Игра, която играя от години и никога не съм губил. Слушаш ли ме?

Демонът не отговори.

– Наистина ли мислиш, че като се криеш зад камерата и тази грозна маска, ще бъдеш в безопасност? – продължи господин Джей и се втренчи в очите на демона. – Всяка мишена, която съм изпратен да премахна, е беглец. И всичките правят същата грешка, която и ти допускаш сега. Те мислят, че ако бягат, ако се местят от град на град, щат или държава... ако сменят имената и външния си вид... ако си набавят нови документи и така нататък, ще бъдат в безопасност. Те всички мислят, че изчезването е ключът към съвсем нов живот и че ще загърбят старите си проблеми. – Последва изпълнена с напрежение пауза. – Всичките грешат. Нека ти кажа и нещо друго, което не знаеш за мен, който и да си. Първата част от работата ми е да проследя и да открия бегълците, където и да се намират... – Господин Джей се наведе по-близо до телефона. – И аз съм абсолютно най-добрият в това. Ето защо знам следното: където и да отидеш, където и да се скриеш, който и да станеш след това, ще те намеря... и ще изтръгна сърцето ти от гърдите. Чуваш ли ме, ненормален извратеняк?