Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Хънтър и Гарсия се приближиха.

– Сигурно помните, че жертвата отпреди два дни беше завързана за стола за глезените и торса, с неподвижни ръце, но пак достатъчно свободна, за да бъде блъсната напред и надолу.

Детективите кимнаха.

– Първата главна разлика е, че тази жертва изобщо не е била завързана за стола. – Доктор Слейтър привлече вниманието им към китките и глезените на Касандра и ивицата кожа под гърдите. Няма следи от охлузвания или търкане. Нищо.

– Ще трябва да изчакате токсикологичния анализ, за да разберете дали е била упоена, но много ще се изненадам, ако не е била.

– Парализиращ агент? – попита Гарсия.

– Да, и това е втората разлика в метода на действие на убиеца. Вероятно помните, че токсикологичният анализ на първата жертва беше отрицателен по всички показатели. – Тя преплете пръсти, за да намести латексовите си ръкавици.

– Третата основна разлика е, че тук няма разкъсвания, драскотини или каквито и да било следи, които да предполагат, че устата на тази жена е била запушена преди смъртта като на първата жертва. – Доктор Слейтър посочи устата на Касандра.

Хънтър заобиколи, застана до нея от лявата страна на жертвата и мълчаливо огледа трупа. С изключение на малка драскотина в десния ъгъл на устата, нямаше други видими рани, повърхностни или по-дълбоки, никъде по торса, ръцете, краката и лицето. Той се наведе да види по-отблизо драскотината, но му беше трудно да не обърне внимание на израза, обезсмъртен в очите на мъртвата жена – пълен, абсолютен страх.

– Четвърто – продължи с преценката си доктор Слейтър – и несъмнено най-очевидното противоречие в двата метода на действие е използването на съвсем друг начин на убийство. – Тя погледна детективите пред себе си. – Съдейки по изненаданите ви изражения, когато влязохте тук, предполагам, че също като мен сте очаквали да видите още една жертва с осакатено лице. – Доктор Слейтър прие мълчанието им за "да". – Би било разбираемо, ако този път убиецът не беше използвал натрошени стъкла, но аз поне очаквах да видя още една гротескно обезобразена жертва. – Тя замълча и отново привлече вниманието им към голата жена на стола. – Както виждате, въпреки че е обляно в кръв, единственото нараняване на лицето ѝ е тази мъничка драскотина в десния ъгъл на устата. – Тя посочи, докато говореше. – Драскотината е прясна, затова предполагам, че вероятно е нанесена със силен шамар или за да я накара да млъкне, или за да докаже убиецът решителността си.

Въпреки всичката кръв чертите на лицето на Касандра бяха ясно разпознаваеми – малкият нос, високите скули, пълните устни и заоблената брадичка. Тя несъмнено е била много привлекателна жена.

Хънтър вече беше забелязал, че русата коса на жертвата е сплъстена от кръв, е най-гъста концентрация отгоре на главата. Това показваше, че кръвта е изтекла оттам.

– Кръвта очевидно е изтекла от главата – каза той. – Но не виждам големи порязвания или рани, нанесени с тъп предмет.

– И мен ме озадачава същото – съгласи се доктор Слейтър,

– Защото, изглежда, не е била ударена по главата с тъп или остър инструмент. Както ти каза, няма видими порязвания по скалпа, нито вдлъбнатини по черепа.

Робърт отново огледа главата на Касандра и въпреки че не видя нищо през гъстата съсирена кръв и косата, в съзнанието му започна да се оформя образ.

– Малки дупки – каза той.

Доктор Слейтър проследи погледа му и кимна, смаяна от умозаключението му.

– Той я е убил, като е пробил малки дупки в черепа ѝ.

По-малко от два часа по-рано

Изведнъж ръцете с ръкавици на демона се вдигнаха над главата на Касандра.

Не бяха празни.

В дясната си ръка той държеше обикновен чук, а в лявата

– Дълго петнайсет сантиметра зидарско длето с остър като на гвоздей връх.

Касандра не виждаше какво става зад нея. Не можеше да движи врата си и да се обръща. Можеше само да гледа право в екрана на телефона си и в очите на съпруга си. Този път тя съзря в тях нещо, което не беше виждала дотогава – пълно и абсолютно отчаяние.

– Не го прави. Моля те, не го прави – инстинктивно се замоли господин Джей, но в гласа му не прозвуча убеденост.

Той не помнеше колко пъти е бил на мястото на убиеца, с набелязаната мишена – безпомощна пред него. Всичките се молеха. Умоляваха. Предлагаха му пари, извинения и обещания, но винаги безуспешно. Господин Джей не отиваше при тях да преговаря или да им прости. Той беше последната спирка. Окончателната последица от грешката, която беше направила мишената. И в думите на демона господин Джей разпозна същата решителност, която носеше в себе си. В действията му също. От хотелската си стая на стотици километри от дома си господин Джей разбра, че не може да направи или да каже абсолютно нищо, за да попречи на демона да направи това, което е намислил. Той примигна, гледайки съпругата си, и точно преди зрението ѝ напълно да се замъгли от нов изблик на сълзи, тя видя болката, изписана на лицето му. Тъгата. Безпомощността.