Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Името на жертвата е Карън Уорд – каза сержант Веласкес, ускори крачка, за да избяга от дъжда, и поведе Робърт и Карлос нагоре по бетонните стъпала към входа на жилищния блок. Вместо да разчита на паметта си, той извади тефтерче и го разгърна. – Била е на двайсет и четири години, неомъжена, и е работела като козметичка в салон на Източна втора улица. – Веласкес инстинктивно посочи на изток. – Всъщност недалеч оттук. Живяла е в тази сграда само от четири месеца.

– Под наем ли? – попита Гарсия, когато влязоха в блока.

– Да. Собственичката е някоя си... – Сержантът прелисти страница в тефтерчето си. – Нанси Роджърс, жителка на Торънс, в Саут Бийч.

– Обир? – попита Хънтър.

Веласкес обезпокоено поклати глава.

– Не, и извършителят дори не се е опитал да направи така, че да изглежда като обир. Няма и видими следи от влизане с взлом или борба. Чантата ѝ е намерена на дивана в дневната. Вътре е портмонето ѝ с две кредитни карти и осемдесет и седем долара в брой. Ключовете на колата ѝ също са в чантата.

Лаптопът ѝ е в спалнята, където открихме и няколко бижута върху тоалетката. Гардероби, чекмеджета, шкафове... нищо не изглежда докоснато.

Единствената мярка за сигурност на входа на сградата беше стар домофон. Нямаше камери за наблюдение.

– Сама ли е живяла?

– Да – кимна сержантът.

Жилищният блок не предлагаше асансьор и Хънтър и Гарсия последваха Веласкес нагоре по стълбите към последния етаж.

– Изпратих ченгета да разпитат всички съседи – уведоми ги сержантът. – Нищо. – Той изкриви лице в не много изненадана гримаса. – Никой не е видял и не е чул нищо.

– Нито дори съседът до жертвата? – попита Робърт.

Веласкес поклати глава.

– Съседите до нея са семейство на средна възраст – обясни сержантът. – Господин и госпожа Сантяго. И двамата имат проблеми със слуха. Разговарях с тях, но макар да чувахме силно, господин Сантяго отвори вратата след около един час, и то само защото станал посред нощ да отиде до тоалетната и тогава ни чул, че чукаме.

Стълбите ги доведоха до дълъг и тесен коридор, сега ярко осветен от мощните прожектори на криминалистите. Апартаментът на Карън Уорд беше номер 305, последният вдясно. Никълъс Холдън, единият от експертите по пръстови отпечатъци на екипа криминалисти, беше приклекнал пред външната врата и търсеше отпечатъци.

– Споменахте, че жертвата не е била омъжена – каза Гарсия, докато вървяха по коридора.

– Да – потвърди Веласкес.

– Знаете ли дали се е срещала с някого? Имала ли е приятел?

Сержантът много добре знаеше защо Гарсия задава този въпрос – млада жена беше жестоко убита в собствения си апартамент без видим мотив и без следи от влизане с взлом и затова имената, които щяха да съставят първоначалния списък с "интересни лица", щяха да принадлежат предимно на хора, с които жертвата може да е имала романтична връзка през последните няколко години. В САЩ така наречените престъпления от страст представляват над половината от всички убийства на жени.

– Съжалявам, детектив, но нямахме време да съберем тази информация. – Веласкес погледна часовника си и поясни: – Истината е, че научихме много малко за жертвата и случилото се в апартамента ѝ, преди да бъде потвърдено, че разследването се предава на ОСУ на лосанджелиската полиция. – Той млъкна и се обърна с лице към двамата детективи. – Честно казано, този вид решения обикновено ме вбесяват. Това е наша юрисдикция, затова ние трябва да разследваме случая, разбирате ли? Ние тук не сме Б група. Това убийство обаче направо плаче за отдел "Свръхтежки убийства" от самото начало, затова очаквахме, че ще ни го вземат. – Сержантът вдигна ръце в знак, че се предава. – И в случая няма да имате оплаквания от мен или от хората ми. Щом искате онова зло там вътре... не е необходимо да питате втори път. Цялото е ваше.

Хънтър и Гарсия се намръщиха озадачено.

– Чакайте малко – рече Карлос. – Какво искате да кажете с това "убийството плаче за отдел "Свръхтежки убийства" от самото начало"?

Веласкес отмести очи от Гарсия и погледна Хънтър и после отново Гарсия.

– Не ви ли казаха по телефона?

Отговорът на двамата детективи беше изпълнено с любопитство мълчание.

– О, боже! – Сержантът сведе поглед към пода и поклати глава. – Е, добре. В единайсет и двайсет на телефон 911 се получава обаждане от изпаднала в истерия жена. Тя не говори много смислено, но пищи думата "убийство". Както всички знаем, това е "червен флаг". Обаждането беше прехвърлено до нашия участък и после до моето бюро.