Крис Картер - Смъртоносно обаждане

В САЩ един от всеки пет души страда от хронично безсъние, в повечето случаи причинено от комбинация от работа и стрес, свързан с финансовото и семейното му положение. В случая на Хънтър обаче безсънието го беше завладяло, преди да се наложи да се справя с напрежението на изпълнената си със стрес работа.

Всичко започна, след като майка му загуби битката с рака. Тогава Робърт беше едва на седем години. Седеше сам в стаята си нощем, страдаше за нея и беше твърде тъжен, за да заспи, твърде уплашен да затвори очи и твърде горд да плаче. Кошмарите, които последваха след смъртта на майка му, бяха толкова опустошителни за малкия Робърт Хънтър, че като самозащитен механизъм, мозъкът му направи всичко възможно да го държи буден нощем. Сънят стана лукс и мъчение в еднаква степен и за да занимава с нещо мозъка си през онези безкрайни безсънни часове, Хънтър ненаситно четеше и поглъщаше книга след книга, сякаш те го зареждаха с енергия. Книгите станаха неговото светилище. Неговата крепост. Безопасно място, където ужасяващите кошмари не можеха да го достигнат.

С течение на годините безсънието и кошмарите му намаляха значително, но само две седмици след като получи докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология от университета Станфорд, светът рухна пред очите му за втори път. Баща му, който така и не се ожени повторно и навремето работеше като пазач в клон на "Банк ъв Америка", беше прострелян по време на обир, който се беше объркал лошо. Хънтър прекара дванайсет седмици до него в болничната стая, където той лежеше в кома. Четеше му книги, разказваше му смешни истории и часове наред държеше ръката му, но любовта и надеждата за пореден път не се оказаха достатъчни. Когато баща му почина, безсънието и кошмарите се завърнаха с още по-страшна сила и оттогава не го напуснаха. В добра нощ Хънтър успяваше да поспи три-четири часа. Тази нощ не беше от добрите.

Хънтър стигна до последната маса в дъното на залата и погледна часовника си – 00:48. Както винаги, въпреки късния час читалнята беше сравнително оживена, с обичайния прилив и отлив на студенти през цялата нощ.

Хънтър бе заел място, откъдето виждаше цялата зала. Той разгърна книгата, която носеше. Чете петнайсетина минути и реши, че се нуждае от кафе. Най-близките автомати бяха точно пред читалнята, до асансьорите. Докато отново прекосяваше залата, Хънтър пак улови погледа на червенокосата. Този път очите ѝ не се върнаха достатъчно бързо на лаптопа ѝ. Тя го гледаше, но въпреки че я хвана, езикът на тялото ѝ не показваше, че е смутена. Тъкмо обратното, демонстрираше увереност.

Чисто новият автомат навън предлагаше петнайсет вида кафе, девет от тях с добавени аромати. Най-екстравагантното, което беше комбинирано със сметана, карамелен сос и шоколадови пръчици, се сервираше в чаша с вместимост шестстотин милилитра. Цената беше девет долара и деветдесет и пет цента. Това накара Хънтър да се подсмихне. Студентските Цени и мерки бяха изминали дълъг път от неговите дни в университета.

– Освен ако не обичате кафето си сладко до гадене, на ваше място не бих си взела това.

Съветът, който дойде от човек, застанал на няколко крачки зад Хънтър, го изненада. Той се обърна и се озова очи в очи с червенокосата.

Красотата ѝ беше очевидна и същевременно интригуваща. Яркочервената ѝ коса, която падаше малко под раменете, беше естествено чуплива. Бретонът ѝ беше леко извит надясно в очарователна лимба. Тя носеше старомодни очила "котешки очи" с черни рамки, които идеално подхождаха на лицето ѝ със сърцевидна форма и непринудено привличаха вниманието към зелените ѝ очи. Точно в средата под устните си жената имаше пиърсинг с изящно черно камъче. Беше облечена в рокля в стил рокабили в черно и червено, вдъхновена от петдесетте години на миналия век, без ръкави. Ръцете ѝ бяха изрисувани от раменете до китките с разноцветни татуировки. Обувките ѝ "Мери Джейн" съответстваха на цветовете на роклята ѝ.

– Името на напитката, което гледахте – поясни червенокосата, долавяйки объркването на Хънтър, и посочи автомата за кафе с празната си чаша. – "Карамел фрапучино делукс". Това е изключително сладко и освен ако не го предпочитате, на ваше място не бих си го взела.

Робърт не съзнаваше, че е разглеждал надписа толкова внимателно.

– Бих казал, че не само захарта е прекалена – отговори той и хвърли бърз поглед през рамо. – Десет долара за чаша кафе?

Устните ѝ се разтвориха в усмивка на съгласие, която беше очарователна и същевременно свенлива.