Крис Картер: Смъртоносно обаждане

– Мога само да ти кажа, че заради Карън се надявам, че няма да дадеш грешен отговор.

Дишането на Таня изведнъж се затрудни. Тя не искаше да играе тази игра. И не се налагаше. Трябваше само да затвори.

– Ако затвориш телефона – каза човекът от другия край на линията, сякаш прочел мислите ѝ, – Карън ще умре и аз ще дойда за теб. Ако изчезнеш от екрана и вече не те виждам през камерата на твоя телефон, Карън ще умре и аз ще дойда за теб. Ако се опиташ да се обадиш на полицията, Карън ще умре и аз ще дойда за теб. Но нека те уверя, че това би било безполезно занимание, Таня. Ще им отнеме десетина минути да стигнат дотук. На мен ще ми отнеме само една минута да изтръгна сърцето на приятелката ти от гърдите ѝ и да го оставя на масата, където да го намерят. Кръвта във вените ѝ все още ще бъде топла, когато пристигнат тук.

Тези думи изпратиха мълнии от страх по гърба на Карън и Таня. Карън веднага започна да пищи зад кожената каишка и истерично да извива тяло наляво-надясно, опитвайки да се освободи, но безуспешно.

– Кой си ти? – с треперещ глас попита Таня. – И защо причиняваш това на Карън?

– Предлагам да се съсредоточиш върху настоящия въпрос, Таня. Мисли за Карън.

В същия момент Таня съзря ново движение на екрана. Човек, облечен изцяло в черно, застана зад стола, на който беше завързана най-добрата ѝ приятелка, но Таня не виждаше кой е.

– Господи, що за извратена шега е това? – изкрещя тя по телефона, преглъщайки сълзите си.

– Не, Таня – отговори демонът. – Това не е шега, а реалност. Е, да започваме ли?

– Не, почакай... – замоли се Таня. Сърцето ѝ биеше два пъти по-бързо, отколкото преди няколко минути.

Човекът със сатанинския глас обаче вече не я слушаше.

– Първи въпрос, Таня. Колко приятели имаш във фейсбук?

– Какво? – На лицето на Таня се изписа озадаченост.

– Колко приятели имаш във фейсбук? – повтори гласът, този път малко по-бавно отпреди.

Това вече трябва да е шега – помисли си Таня. – Що за глупав въпрос? Наистина ли се случва тази щуротия?

– Пет секунди, Таня.

Озадаченият поглед на Таня потърси лицето на Карън, на което беше изписан само страх.

Зловещият глас започна да отброява:

– Четири... три... две...

Не беше необходимо Таня дори да се замисля, за да отговори на въпроса. Тя беше проверила профила си, преди да влезе под душа.

– Хиляда сто трийсет и трима – отговори тя.

Мълчание.

Въздухът в спалнята на Таня сякаш се сгъсти като тежък пушек.

Човекът зад стола на Карън започна да ръкопляска.

– Сто процента верен отговор, Таня. Имаш добра памет. И този отговор току-що доведе приятелката ти една крачка по-близо до свободата. Сега трябва да отговориш правилно само на още един въпрос и всичко ще свърши.

Отново последва умишлена пауза.

Таня несъзнателно затаи дъх.

– Тъй като Карън е най-добрата ти приятелка, следващият въпрос би трябвало да е фасулска работа за теб.

Таня зачака.

– Какъв е номерът на мобилния телефон на Карън?

Таня неуверено смръщи чело.

– Номерът ѝ?

Този път демонът не повтори въпроса, а направо започна да брои:

– Пет... четири... три...

– Но... не го знам наизуст.

– Две...

В гърлото на Таня се стегна задушаващ възел.

– Една...

– Това е глупаво – заяви Таня и нервно се изкикоти. – Дай ми секунда и ще ти го кажа.

– Дадох ти пет и те изтекоха. Ти не ми отговори.

Този път в гласа на демона прозвуча различен тон. Таня не можа да го определи точно, но какъвто и да беше, изпълни сърцето ѝ със смразяващ ужас.

– Ти искаше да знаеш какво ще се случи, когато ми дадеш грешен отговор... Гледай.

Детектив Робърт Хънтър от отдел "Обири и убийства" на лосанджелиската полиция забеляза червенокосата жена веднага щом влезе в денонощната читалня на първия етаж на историческата сграда на библиотеката "Пауъл", която беше част от кампуса на Калифорнийския университет в Лос Анджелис в Уестуд. Тя седеше сама и пишеше нещо на лаптопа си. Хънтър мина покрай масата ѝ по пътя си към един от далечните ъгли на голямата зала и жената срещна погледа му. В очите ѝ нямаше нищо – нито заинтригуваност, нито покана или флирт. Само небрежен, незаинтересован поглед. Секунда по-късно тя отново се втренчи в екрана на компютъра си и моментът отлетя.

Хънтър я виждаше за трети път в библиотеката. Червенокосата винаги седеше зад купчина книги, винаги с голяма чаша кафе пред нея и винаги сама.

Хънтър обичаше да чете, затова харесваше денонощната читалня в библиотеката "Пауъл", особено в ранните часове на утрото в нощите, когато безсънието му надделее.