Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Виждала съм ви тук в библиотеката и преди – каза тя, сменяйки темата за сладките и скъпи кафета. – Студент ли сте в Калифорнийския университет?

Хънтър се вгледа в жената пред себе си. Трудно му беше да определи възрастта ѝ. Тя се държеше гордо и властно като държавен глава, но изящните ѝ черти показваха, че може би е в някой от горните курсове. Гласът ѝ също беше малко издайнически – нежен и момичешки, съчетан с достатъчно самоувереност, за да обезоръжи и най-смелите предположения.

– Не – отвърна Хънтър, искрено развеселен от въпроса ѝ. Знаеше, че вече изобщо не прилича на студент. – Студентските ми дни отдавна приключиха. Аз само... – Погледът му се отмести от нея и се насочи към читалнята. – Обичам да идвам тук нощем. Харесва ми спокойствието на това място.

Отговорът му отново предизвика усмивка на устните на жената.

– Мисля, че знам какво имате предвид – каза тя, обърна се и проследи погледа му през вратата и към просторната читалня, шахматно подредените дъски на пода, масите от тъмен махагон и големите прозорци в готически стил. – Аз харесвам и мириса на това място – добави тя.

Хънтър се намръщи озадачено.

Червенокосата леко наклони глава и обясни:

– Винаги съм мислила, че ако може да се определи миризма на знанието, това е тази тук, не смятате ли? Съчетание от хартия, стара и нова, кожа, махагон... – Тя замълча за момент и повдигна рамене. – Прекалено скъпи кафета и застояла студентска пот.

Този път Хънтър също се усмихна. Чувството ѝ за хумор му харесваше.

– Аз съм Трейси – каза жената и протегна ръка. – Трейси Адамс.

– Робърт Хънтър. Приятно ми е да се запознаем.

Въпреки изящните ѝ ръце ръкостискането ѝ беше крепко и силно.

– Моля – рече Хънтър, отстъпи вдясно и кимна – първо към празната чаша на Трейси, а после към автомата за кафе.

– Заповядай.

– О, не, ти беше пръв. Не бързам.

– Няма проблем. Все още се колебая – излъга Робърт, който пиеше само черно кафе без захар и подсладители.

– Добре. В такъв случай благодаря. – Трейси се приближи до автомата, сложи чашата си на обозначеното място, пусна няколко монети в процепа и направи избора си – обикновено черно кафе. Без захар.

– Е, как вървят лекциите? – попита Хънтър.

– О, не – отговори Трейси, взе чашата си и се обърна с лице към него. – И аз не съм студентка тук.

Робърт кимна.

– Знам. Преподавателка си, нали?

Тя му хвърли изпълнен с любопитство, напрегнат и изпитателен поглед, но изражението му не разкри абсолютно нищо. Това я заинтригува още повече.

– Да, точно така, но как разбра?

Хънтър повдигна рамене.

– Предположих.

Трейси не му повярва.

– Няма как.

Тя се замисли за подвързаните с кожа книги на масата ѝ. Нито едно от заглавията им не загатваше за професията ѝ и дори да беше така, Хънтър се нуждаеше от свръхчовешко зрение, за да ги прочете от мястото, където седеше, или докато е минавал покрай масата ѝ.

– Заяви го твърде уверено, за да е предположение. Някак вече си знаел. Как? – Сега изразът в очите ѝ беше недоверчив.

– Елементарно наблюдение – отвърна Хънтър, но преди да добави още нещо към отговора си, усети, че мобилният телефон вибрира в джоба на якето му. Извади го и погледна екранчето. – Извини ме за момент – каза той и доближи телефона до ухото си. – Детектив Хънтър, специален отдел "Свръхтежки убийства".

Трейси повдигна вежди от почуда. Не беше очаквала това. Няколко секунди по-късно тя видя, че изражението на Хънтър коренно се промени.

– Добре – каза той по телефона и погледна часовника си. Беше 1:14. – Тръгвам. – Затвори и погледна Трейси. – Наистина ми беше приятно да се запознаем. Наслади се на кафето си.

Тя се поколеба за момент.

– Забрави книгата си – извика след него, но Хънтър вече беше слязъл до половината на стълбището.

Специалната секция "Убийства" (ССУ) на лосанджелиската полиция беше елитно подразделение на отдел "Обири и убийства". Беше създадена да разследва серийни и сензационни убийства и случаи, които изискват много време и богат опит. Поради специалността на Хънтър по психология на престъпното поведение и факта, че Лос Анджелис, изглежда, привличаше особен вид социопати, Робърт беше включен в още по-специализирано звено в рамките на ССУ. Всички убийства, които бяха извършени с изключителна жестокост и садизъм, бяха определяни като СТ – свръхтежки убийства. Робърт Хънтър и партньорът му Карлос Гарсия съставляваха отдел "Свръхтежки убийства", ОСУ, в ССУ.