Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Адресът, който съобщиха на Хънтър, го заведе в Лонг Бийч, и по-точно в триетажна сграда, облицована с теракота, сгушена между дрогерия и ъглова къща. Дори по това време на утрото и макар че избра възможно най-бързия маршрут, на Робърт му отне близо един час да измине петдесет и шестте километра от кампуса на Калифорнийския университет в Уестуд до пристанището на Лонг Бийч.

Той видя струпалите се черно-бели полицейски коли веднага щом излезе от Редондо Авеню и зави наляво по Източен Бродуей. Част от Бродуей вече беше отцепена от полицията на Лонг Бийч. Металическосинята хонда "Сивик" на Карлос Гарсия вече беше паркирана на улицата пред триетажната сграда, до белия микробус на криминалистите.

Робърт трябваше да намали и да кара съвсем бавно, докато се приближаваше към отцепения район. В град, който почти не заспиваше, не бе изненадващо, че малка тълпа любопитни зяпачи вече се бе събрала зад полицейската лента. Повечето бяха протегнали ръце над главите си и снимаха с мобилните телефони или с таблетите си, сякаш бяха на музикален концерт. Всички се надяваха поне да зърнат нещо. И колкото по-страшно, толкова по-добре.

Хънтър си проправи път през тълпата, показа документите си на двамата униформени полицаи до черно-жълтата лента, която маркираше местопрестъплението, и паркира до колата на партньора си. Слезе от очукания си буик "Ле Сабре" и разкърши тялото си с ръст метър и осемдесет на студения вятър в ранното утро. Заплашителни, гъсти облаци бяха покрили небето, скриваха звездите и добавяха още един пласт мрак в нощта. Робърт закачи полицейската си значка на колана и бавно се огледа наоколо. Отсечката от улицата, която беше отцепена от полицията, беше дълга стотина метра, започваше от кръстовището с Нюпорт Авеню и продължаваше чак до "Лома", следващото авеню.

Първата мисъл, която хрумна на Хънтър, беше, че местоположението предлага богат избор от маршрути за бягство и магистралата е на по-малко от два километра и половина. Нямаше значение обаче дали извършителят е бил е кола или не, тъй като да изчезне анонимно по някоя от тези улици, не би било проблем за никого, Гарсия, който стоеше до черно-бяла патрулна кола и разговаряше с полицай от Лонг Бийч, беше забелязал автомобила на Хънтър, докато минаваше през лентата, обозначаваща местопрестъплението.

– Робърт – извика той, докато пресичаше улицата.

Хънтър се обърна към партньора си.

Въздългата кестенява коса на Карлос Гарсия беше завързана на пригладена опашка на тила му. Беше облечен с тъмен панталон, безупречно изгладена светлосиня риза и черно яке. Въпреки че изглеждаше напълно разсънен и дрехите му сякаш бяха излезли направо от химическото чистене, очите му бяха уморени и кръвясали. За разлика от Робърт, Карлос обикновено спеше добре през нощта. Тази нощ обаче Гарсия беше спал само два часа, преди да бъде измъкнат от леглото от телефонно обаждане от лосанджелиската полиция.

– Карлос – рече Хънтър и му кимна за поздрав. – Съжалявам за ранното обаждане, приятелю. Е, какъв е случаят?

– Все още не съм сигурен – отвърна Гарсия и леко поклати глава. – Дойдох тук няколко минути преди теб. Опитвах се да намеря водещия полицай, когато те видях, че минаваш през полицейската лента.

Хънтър отмести поглед от партньора си и отново се съсредоточи върху човека, който се приближаваше към тях зад Гарсия. Той идваше от сградата, облицована с теракота.

– Мисля, че той ни намери – каза Робърт.

Карлос се завъртя на пети.

– Вие ли сте от отдел "Свръхтежки убийства"? – попита мъжът с глас, дрезгав от години пушене. Бродираните нашивки на горната част на ръкавите на куртката му показваха, че е сержант от полицията на Лонг Бийч. Изглеждаше на петдесетина години. Гъстата му прошарена коса беше сресана назад от високото чело и разкриваше нащърбен белег точно над лявата вежда. Говореше с лек мексикански акцент.

– Точно така – отговори Хънтър и двамата с Гарсия пристъпиха напред да го посрещнат. Тримата се представиха и се ръкуваха. Сержантът се казваше Мануел Веласкес.

– Е, какъв е случаят, сержант? – попита Карлос.

Веласкес се подсмихна на въпроса, но нервно и колебливо.

– Не съм сигурен как да го опиша с думи – отвърна той и се обърна към сградата зад тях. – Не знам дали някой може да го опише. Трябва да отидете да го видите с очите си.

Насочвана от порив на есенния вятър, който се беше засилил значително през последните няколко минути, купчината облаци над тях се беше сгъстила и когато Хънтър, Гарсия и Веласкес тръгнаха към сградата, облицована с теракота, върху главите им и сухия асфалт плиснаха първите капки дъжд.