Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Тонът на Уеб беше откровен и искрен. Той продължи по-нататък. – А срещате ли се с някого в момента?

– Не, с никого.

Детективът кимна.

– Ами някой бивш пациент? – попита той. – Или може би настоящ?

Доктор Барне отново поклати глава.

– Не, Мислих и за това. Не се сещам за никого, способен на такова нещо.

– Хората са способни на неща, които дори не можете да си представите, докторе. – Уеб се засуети с очилата си. – Сещате ли се изобщо за някого, който може би е искал да ви уплаши или... да ви нарани?

Гуен повдигна рамене.

– Не, наистина не се сещам за никого.

Детективът се наведе напред и сложи лакти на масата.

– Искате ли да чуете искреното ми мнение, докторе?

– Не, съвсем не. Кажете ми някоя глупост, защото ще ми помогне много повече.

Уеб продължи да я гледа.

– Съжалявам – каза тя и вдигна длани. – Денят ми беше много напрегнат. – Доктор Барне наклони глава настрана. – И съм гладна.

– Не е необходимо да се извинявате, докторе. Разбирам ви.

– Е, какво е искреното ви мнение?

Детективът погледна още веднъж бележката на масата и отново се втренчи в жената срещу него.

– Мисля, че това е само номер. Някой се занася с вас. Може би човек, когото дори не познавате. Шегаджия. Някой, който знае, че сте психотерапевт и вероятно ще анализирате прекалено много бележката. Може би този човек работи в същата сграда като вас. Виждал ви е, че си купувате вестник всяка сутрин. Не съм сигурен, но бих казал следното... – Той кимна веднъж. – Вие сте тук. Уплашена сте. Това е реакцията, която е искал да извлече от шегата. Много съжалявам, че ще го кажа, доктор Барне, но мисля, че сте си изгубили времето.

За негова изненада тя се съгласи с него.

– Точно това си помислих и аз, когато прочетох бележката първия път. Реших, че е шега, при това не особено остроумна, но после забелязах, че в плика има още нещо.

Уеб се намръщи и пак отмести поглед към плика на масата.

– Какво?

Гуен взе плика, наклони го и изсипа съдържанието му.

С внушителната си колекция от триста и няколко бутилки бърбън, ръжено и малцово шотландско уиски, "Севън Гранд" беше един от най-добрите барове в цял Лос Анджелис за любителите на уискито.

Хънтър слезе от таксито точно пред номер 542 на Западна седма улица. Вятърът, повяваш от крайбрежието, се беше засилил значително и нощният въздух беше придобил лек мирис на влажна пръст, известявайки, че дъждът е неизбежен. Робърт вдигна яката на якето, бутна вратата и се качи на втория етаж, където се намираше уиски барът.

– Здравейте и добър вечер. – Високата метър шейсет и осем салонна управителка с кестенява коса посрещна Хънтър с насърчителна усмивка до остъклената врата на "Севън Гранд".

– Ще вечеряте ли при нас, или ще желаете само питие? – Тя говореше с очарователен шотландски акцент.

– Вероятно и двете.

Салонната управителка беше близо тринайсет сантиметра по-ниска от Хънтър и наклони глава настрана, опитвайки се да погледне зад него. Нямаше друг.

– Сам ли сте?

– Това е историята на живота ми – пошегува се Робърт и кимна.

Усмивката ѝ стана по-сияйна. Тя взе две менюта.

– Моля, последвайте ме.

Салонната управителка го поведе по малкия коридор в преддверието, който беше украсен с тапети на карета и препарирани животни. Минаха покрай билярдната зала и бара вдясно и продължиха към оживения ресторант. Звукът на шумни разговори се смесваше неравномерно със забързания ритъм на електросуинг, който се разнасяше от тонколоните.

– Идвали ли сте при нас и преди?

– Да, бил съм тук няколко пъти, предимно само в бара, но мина доста време от последния път.

– Тъкмо щях да кажа, че не си спомням да съм ви виждала, а работя тук от осем месеца.

– Не ви обвинявам – отвърна Хънтър. – Нямам особено запомнящо се лице.

Тя спря, обърна се и го погледна.

– Не бих казала – отново се усмихна. – Напротив, имате поразително лице, с добри очи. Хората запомнят това.

– Благодаря – усмихна се и Робърт.

Те тръгнаха покрай голяма маса, където осем млади мъже със скъпи, прилепнали по телата костюми, изглежда, си правеха купон.

– Хей, ти, секси девойче – каза единият, обръщайки се към салонната управителка с най-лошия шотландски акцент, който беше чувал Хънтър. Освен това младият мъж явно беше прекалил с пиенето. – Искаме още къркане, но не от тази шотландска помия. Нуждаем се от още една бутилка от хубавия, стар американски бърбън – в стил Тенеси, чуваш ли? Момците тук са жадни.