Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Смаяната физиономия на Уеб определено беше по-приятна от безучастната, но не много. А той наистина беше смаян. Дотук доктор Барне беше познала за всичко.

Детективът кимна и призна:

– Точно това си мислех, докторе. Ако гривната е паднала от китката ви пред павилиона, някой може да я е видял и вместо да постъпи правилно и да ви я върне, да е решил да превърне всичко в груба шега. – Той почука с показалец два пъти по бележката. – Това със сигурност би обяснило посланието.

– Да – съгласи се Гуен, – но отговорът на този въпрос е не. Няма как гривната да е паднала от китката ми вчера сутринта пред павилиона за вестници или някъде другаде.

Уеб отново се накани да ѝ зададе въпрос, но тя вдигна ръка и го прекъсна.

– Как мога да бъда сигурна ли?

На лицето на детектива пак се изписа смаяно изражение. Той реши, че е безсмислено да пита, затова се облегна назад на стола и я остави да говори.

– Защото няма как да изкарам цял ден без гривната и да не забележа, детектив. Всеки път, когато се нервирам или мисля за нещо, аз я въртя на ръката си. – Дясната ѝ ръка машинално се стрелна към лявата ѝ китка. – Движението е несъзнателно. Правя го от години и всеки ден го повтарям десетки пъти. Не бих изкарала и половин час, без да забележа, че гривната ми я няма.

Уеб беше забелязал движението най-малко два пъти през последните няколко минути и това не го изненада. Знаеше, че всеки има нервен тик. Той например прокарваше език по устните си.

– И снощи – продължи доктор Барне, – докато карах към дома си, ясно си спомням, че я въртях на ръката си в колата, следователно отговорът ми на следващия въпрос е да. Да, детектив Уеб, сигурна съм, че гривната не е паднала от китката ми в колата. Беше на ръката ми, когато се върнах вкъщи снощи. Беше на мен, когато си легнах, и я сложих на нощното шкафче, преди да угася лампата. Сто процента съм сигурна в това. Тази сутрин, когато се събудих, гривната я нямаше.

След повече от двайсет години като полицай Уеб беше придобил умението да преценява хората с един поглед, още по-добре, като прекара няколко минути с тях. Доктор Гуен Барне изглеждаше уравновесена, интелигентна и разумна жена. Тя нито веднъж не повиши тон, независимо от настроението си. Умееше да говори и дотук всичките ѝ доводи се основаваха на правдоподобни и възможни факти.

– Побърках се, когато не намерих гривната сутринта – добави доктор Барне. – Търсих я къде ли не – под леглото, зад нощното шкафче, в чекмеджетата, под килима, в дневната, в кухнята... навсякъде. Дори в колата. Нямаше я. Помъчих се да си спомня всяка моя стъпка вчера, от момента, в който се върнах в дома си, до момента, в който си легнах, защото знаех, че гривната беше на ръката ми, когато отворих външната врата. – Тя млъкна, за да си поеме дъх. В момента една много голяма чаша вино наистина би ѝ се отразила добре. – И тази сутрин за пръв път закъснях за първия си сеанс за деня. Аз съм психиатър, детектив Уеб, и по-добре от повечето хора разбирам как работи човешкият мозък. Напълно съзнавам, че тъй като всяка нощ извършвам абсолютно едни и същи движения, преди да угася лампата в спалнята си, тоест оставям всичките си бижута на нощното шкафче, за мозъка ми е много лесно да бъде заблуден да си помисли, че съм направила нещо, което в действителност не съм. Повтарящите се действия имат такъв ефект върху мозъка, но ви уверявам, че случаят не е такъв.

Уеб прокара език по устните си.

– Тогава мислите, че някой е нахлул в дома ви снощи, влязъл е в спалнята, докато сте спели, и е взел гривната ви с намерението да направи това. – Той врътна брадичка към бележката и гривната на масата. – И може би дори е помирисал косата ви.

– Да, точно това мисля, детектив, защото не виждам друго обяснение.

– Забелязахте ли следи от влизане с взлом?

Доктор Барне въздъхна толкова тежко и отчаяно, че въздухът в стаята сякаш се сгъсти.

– Не мога да бъда сигурна, защото не проверих. Събудих се сутринта и не можах да намеря гривната, затова очевидно първата ми мисъл не е била, че някой е влизал в дома ми.

– Първата ви мисъл е била, че може би сте я изгубили.

– Да – пораженски призна Гуен.

Дори детектив Уеб въздъхна дълбоко.

– Добре – каза той и реши да опита отново. Наистина искаше да помогне на доктор Барне. – Преди да излезете от дома си сутринта, спомняте ли си дали вратата беше заключена или отключена?

– Външната врата беше заключена.

– Сигурна ли сте?

– Да. Спомням си, че я отключих сутринта. Не проверих задната врата, но тя винаги е заключена.