Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Еха.

– Но както казах, от четиригодишна нататък баща ми разрешаваше само малка глътка от неговото уиски и това беше всичко. Обясняваше ми за носа, небцето и финала, затова когато на шестнайсет вече имах своя чаша, можех да различавам аромати и скрити нюанси. Шотландското уиски е любимото ми питие. – Трейси замълча и направи измъчена физиономия.

– Отегчих те, нали?

– Ни най-малко. – Хънтър поклати глава. Истината беше, че той намираше Трейси за много харизматична. Много предразполагаща. – Интересна история.

Тя се засмя.

– Тогава мога да кажа, че не познаваш много хора с шотландско потекло. Те гледат много сериозно на уискито и започват да обучават децата си отрано.

– И има резултат – отбеляза Робърт, – защото, както казах, изглежда си много наясно по въпроса. Затова ми е любопитно. След като си познавач, ти какво пиеш? – Той кимна към чашата ѝ.

Трейси не отговори веднага.

Хънтър не можа да разбере дали е за ефект или не.

Тя го погледна и отвърна:

– Същото като теб – "Килкоман", от 2010 година.

Този път Робърт не можа да скрие намръщването си.

– Шегуваш се.

– Не. – Трейси бутна чашата си към него. – Ето, опитай го.

Хънтър се втренчи в нея за секунда, а после взе чашата и я поднесе към носа си. Докато вдишваше изпаренията, изражението му стана още по-любопитно.

Трейси чакаше.

Робърт отпи малка глътка и погледът му се стрелна към нея.

Тя се усмихна.

– За секунда те заблудих, нали? Тук сервират повече от триста вида уиски и би било изумително съвпадение.

Хънтър върна чашата ѝ на масата и я побутна към нея.

– Да. И наистина ме заблуди за секунда. Е, какво е? "Балвени"? – Той повдигна рамене. – Може би "Карибиан Каск" или "Дабълуд"?

Трейси отново остана смаяна от познанията му.

– Много добре. Четиринайсетгодишно "Балвени Карибиан Каск" – потвърди тя. – Говориш за мен, но и ти, изглежда, си познавач.

Хънтър се подсмихна.

– Не съвсем. Имам една бутилка у дома, затова ароматът ми е познат.

Към масата се приближи висок сервитьор с кръгъл сребърен поднос.

– Заповядайте. Чийзбургер и пържени картофи.

– За мен – каза Робърт. – Благодаря.

Сервитьорът сложи чинията на масата пред него.

– Да ви донеса ли още нещо – кетчуп, горчица, още едно питие?

– Не, благодаря. Това е достатъчно.

Сервитьорът погледна Трейси.

– Аз още съм на уиски – каза тя и вдигна чашата си. – Благодаря.

– Да ви е сладко. – Сервитьорът отново се обърна към Хънтър. – Ако се нуждаете от нещо, повикайте ме. Казвам се Макс.

Той тръгна и Робърт погледна Трейси.

– Моля те, вземи си картофки. Има достатъчно, за да се нахранят четирима души.

– Да, това наистина са много пържени картофки – съгласи се тя. – Но не, благодаря, вече ядох.

– Моля те, вземи си поне едно-две.

Трейси се втренчи в него за момент. Хънтър още не беше докоснал храната.

– Стесняваш ли се да ядеш пред други хора? – предпазливо попита тя.

Той също я погледна.

– Не. Съвсем не. – Взе солта и поръси пържените картофи.

Трейси продължи да го гледа изпитателно. Той пак не докосна храната.

– Всичко е наред – каза тя с успокояващ тон. – Не се притеснявай. Това състояние е много по-често срещано, отколкото очакваш. Десет-дванайсет процента от американците се стесняват или изпитват неудобство да се хранят пред други. Знаеш ли го?

– Ами ти преподаваш психология – отговори Хънтър, – затова вярвам, че си права, но не се стеснявам, нито изпитвам неудобство да се храня пред други хора. Помислих си, че ще е разхищение, защото наистина няма да мога да изям всичките тези пържени картофи. – Той най-после взе чийзбургера и отхапа един залък.

Мълчание.

Робърт се престори, че не забеляза озадаченото изражение на Трейси.

– И сега се връщаме на началното положение – каза най-после тя. – Дължиш ми обяснение.

– Така ли? – попита Хънтър, след като престана да дъвче.

– Е, всъщност не ми дължиш нищо, но много бих искала да знам как разбра.

Робърт се престори, че не схваща какво го питат.

– Хайде. Когато се запознахме в Калифорнийския университет, разговаряхме около две минути пред читалнята. Аз не се издадох с нищо, но ти знаеше, че съм преподавателка.

Хънтър пак отхапа от чийзбургера.

– Знам, че не си го разбрал по книгите, които бях взела тогава, защото нито една от тях не беше научна или по предмета, който преподавам. Въпреки това обаче преди малко ти разкри, че също така знаеш, че съм преподавам психология. Как?