Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Той беше съзрял страха в очите ѝ. Беше забелязал безпокойството в движенията ѝ и въпреки онова, което мислеше, и че беше зает, пак ѝ отдели цялото си внимание. Прие я сериозно. Постъпи така, както тя постъпваше с пациентите си

– Изслуша проблемите ѝ, колкото и налудничаво да звучаха, и направи всичко възможно да ѝ помогне. Фактът, че я придружи до дома ѝ, за да я накара да се почувства малко повече в безопасност, беше ясен знак за това.

Уеб се приближи до двойните остъклени врати, през които се излизаше в задния двор. Бяха заключени. След това отиде до големия прозорец в източната стена, който също беше заключен, и накрая се обърна към доктор Барне.

– Навсякъде е заключено, докторе, но трябва да бъда откровен с вас. Не искам да ви плаша или нещо подобно, но ключалките ви не са с кой знае какво качество. – Той вдигна ръце, за да я успокои. – Не ме разбирайте погрешно, добри са, но може да бъдат разбити.

– Нали не искате да ме изплашите с това изказване?

Уеб продължи да стои с вдигнати ръце.

– Звучи по-лошо, отколкото е в действителност. Опитвам се само да кажа, че ако наистина се притеснявате за сигурността на къщата си, може да помислите да си сложите по-хубави ключалки.

– Казвате, че тези може да бъдат разбити? – разтревожено попита Гуен.

– Е, не от всеки. – Той отново се помъчи да я успокои. – Човек трябва да знае как и да има необходимите инструменти.

– Но някой може да го е направил, нали? Някой може да е отворил някой прозорец от външната страна или дори вратата?

– Технически, да, но с необходимите познания и инструменти може да бъдат разбити и сейфове.

Доктор Барне се замисли върху думите му. Детективът беше прав. Тя реагираше прекалено емоционално, но въпреки това реши да смени всички ключалки и може би да инсталира аларма в къщата. Тя кимна и попита:

– Може ли да ви предложа кафе?

Уеб погледна часовника си. Беше късно. Твърде късно. Трябваше да тръгва.

– С удоволствие бих изпил едно, но трябва да се върна в участъка.

– Сигурен ли сте? – настоя Гуен. – Ще ми отнеме само няколко минути. Пих кафето в участъка. Имаше такъв вкус, сякаш беше прецедено през мръсен памперс.

Уеб се засмя.

– Може би защото вероятно е било така. Мисля, че никой не знае кой прави кафето там. И сигурно никой не иска да знае.

Доктор Барне се усмихна.

Детективът пак погледна часовника си.

– Може ли да отложа за друг път кафето? – попита той. – Например утре? Ще проверя как сте и дали всичко е наред.

Гуен се усмихна по-широко и кимна.

– Разбира се. Утре звучи чудесно.

– Шест часът добре ли е?

Доктор Барне беше свободна през целия ден.

– Да.

– Хубаво. – Уеб тръгна към вратата. – Тогава ще се видим утре.

Детектив Джулиан Уеб излезе от дома на доктор Гуен Барне и се качи в полицейската кола без опознавателни знаци. Усмихна се, докато включваше двигателя. Беше много по-лесно, отколкото си представяше.

Двуетажната къща се намираше в края на тиха улица в Гранада Хилс – сравнително богаташки квартал в района на Сан Фернандо Вали в Лос Анджелис. С такси дори по това време на нощта, когато движението не беше оживено, Хънтър пристигна за петдесет и пет минути от мястото, където беше, до адреса, който му казаха – дома на Касандра Дженкинсън.

Таксито зави наляво по Аместой Авеню и се приближи до Фландърс Стрийт отдясно. Шофьорът намали и погледна Хънтър в огледалото за обратно виждане.

– По дяволите, станало е нещо голямо там, където отивате. Ченгетата са налетели като мухи на лайно.

Робърт кимна.

– Да, знам. Затова съм тук.

Шофьорът се втренчи в огледалото и после изви врат, за да погледне Хънтър.

– Ченге ли сте?

Робърт не отговори. Нещо не се връзваше. Беше му се обадила самата капитан Блейк и му бе казала, че разследването им е прераснало в серийни убийства, защото има втора жертва. Ако случаят наистина беше такъв, значи досега бяха сгрешили в повечето си предположения.

Малък брой преследвачи стигаха до така наречения шести стадий на дебнене – агресия и насилие срещу човешки същества. Щом достигнеха този етап, да избягват мисли като "щом аз не мога да я имам, тогава и никой друг няма да я има" ставаше невъзможно и започваха да ги измъчват фантазии за убийството на обекта на страстта им. Но дори тези, които хранеха зловещи мисли, рядко ги осъществяваха в действителност. Онези, които го правеха, като последица от действията си почти винаги бяха завладени от толкова силно чувство за вина и тъга, че обикновено се изолираха в продължение на седмици, месеци и понякога години. Някои се самонаказваха по някакъв начин. Преследвачите обаче бяха обсесивни личности и почти неизменно, след като вината и тъгата най-после се разсееха, отново насочваха маниакалното си внимание към друг обект и вероятността този убийствен цикъл да се повтори беше много, много голяма.