Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Детективът беше прав. Гуен не беше обмислила добре въпроса си и отчаянието ѝ заплашваше да надмине страха ѝ, но ѝ оставаше да опита още един последен аспект.

– Добре, ами домът ми? Може ли да го претърсите за пръстови отпечатъци и ДНК? Там има по-голяма вероятност да откриете нещо, нали?

Уеб я погледна с изпълнени със съжаление очи.

– Не мога да обоснова искане за екип криминалисти, докторе, нито дори за един криминалист. Не е извършен обир. Не липсва нищо, защото гривната е у вас, пък и вие признахте, че не сте забелязали следи от влизане с взлом. Шефът ми няма да подпише искането, защото всъщност не е било извършено престъпление.

Отчаянието не надмина страха ѝ, но със сигурност се изравни с него. Гуен Барне нямаше представа какво да направи. Чувстваше се напълно изтощена, но мисълта да се върне в дома си сама изпълваше със страх сърцето ѝ.

Нещо в доктор Барне трогна Уеб. Вероятно харизматичността ѝ. Или може би искреността, с която тя изричаше всяка дума. Не беше сигурен какво е, но знаеше, че иска да ѝ помогне.

Доктор Барне беше нервна и се страхуваше да се върне в пустия си дом. Уеб я беше попитал дали има къде другаде да пренощува – при приятелка или член на семейството например.

Мисълта вече беше минала през ума на Гуен. Дори ѝ хрумна да се обади на сестра си Ерика, която живееше с приятеля си в другия край на града. Можеше да пренощува там, но не се спогаждаше с приятеля на Ерика. Сети се и за най-добрата си приятелка Нанси Морган, но накрая реши да не се обажда на никого. Искаше да се чувства в безопасност в собствения си дом.

Уеб разбираше логиката ѝ, затова предвид обстоятелствата, направи възможно най-доброто – предложи да я изпрати до дома ѝ и внимателно да провери къщата.

Зловещият звук, който издаде външната врата, би придал злокобна атмосфера на тъмната предна стая, ако не беше фактът, че в нея се разнасяше ухание на рози и летни горски плодове.

– Електрическият ключ за осветлението е вдясно – каза доктор Барне, която стоеше на верандата на няколко крачки зад Уеб.

За момент, може би за да накара доктор Барне да се почувства малко повече в безопасност, детективът едва не извади оръжието си, когато запали лампата и влезе в къщата. Ръката му се плъзна към пистолета, но той се спря, защото се почувства глупаво. Дневната беше сравнително просторна и обзаведена с несъмнено женски усет. Имаше пухкави възглавници на дивана, ароматни свещи в свещници, килими, които те подканваха да легнеш и да заспиш върху тях, вази, пълни с рози и дъхав алисум, а стените... стените бяха с цвят на праскова.

Уеб отиде в средата на стаята и спря до морскосиния фотьойл. Въпреки недоверието му очите му изключително внимателно обходиха помещението.

Доктор Барне стоеше на прага.

Детективът провери всеки от шестте прозореца в дневната. Всичките бяха заключени. Върна се при външната врата и огледа ключалката. Нямаше следи от влизане с взлом. Доволен, той кимна към коридора, който водеше по-навътре в къщата.

– Всички други стаи ли са натам? – попита Уеб.

– Всички освен кухнята – отговори Гуен и посочи врата вдясно.

– Тогава ще погледна първо в кухнята – каза детективът и тръгна натам.

Доктор Барне най-после влезе в дневната и затвори вратата.

Кухнята беше малка и нямаше къде да се скрие човек, ако не се броеше хладилникът или шкафът под умивалника. Уеб надникна и в двата. Никой не се спотайваше там.

– Добре, да видим останалата част от къщата – каза той.

– Стаята за гости е първата вдясно – обясни доктор Барне, докато прекосяваха дневната и отиваха в коридора. – Първата врата вляво е банята. Вратата в дъното на коридора е моята спалня.

Уеб старателно провери всяка стая и погледна в гардеробите и зад завесата на душа. Нямаше никого.

– Добре – повтори той, когато се изправи, след като надзърна под леглото на доктор Барне. Това беше последното място, което трябваше да огледа. – В къщата няма никого, докторе.

Гуен най-после влезе в спалнята и погледна детектива със смесица от благодарност и неудобство. Чувстваше се толкова изтощена психически, че започваше да се съмнява в собствените си мисли.

– Благодаря – рече тя, тъй като не знаеше какво друго да каже. Беше сигурна, че детектив Уеб смята всичко това за огромна загуба на време, но виждаше, че той е отзивчив и всеотдаен полицай. Уеб можеше да приключи разговора в участъка за пет минути, но не го направи, и доктор Барне смяташе, че знае защо.