Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Робърт си взе няколко пържени картофки.

– Очевидно, съдейки по телефонното обаждане, което получи онази нощ, разбрах, че ти си детектив от отдел "Убийства" на лосанджелиската полиция.

Хънтър я погледна.

– Проверих в интернет – обясни Трейси. – Добре, специалността ти е да разбираш разни неща. Поне вече не се стряскам толкова от това.

Стряскаш се?

– Ами срещаш абсолютно непознат посред нощ и след няколко минути той ти казва неща за теб, които няма как да знае. Особено в голям град като Лос Анджелис. Може да си ме дебнал тайно.

Думата "дебнал" задейства мозъка на Хънтър. Той остави чийзбургера.

– Имаш ли проблеми с преследвач? – Тонът му беше толкова натежал от безпокойство, че Трейси се изненада.

– Какво...? Не. Не става дума за това. Само дадох пример.

Робърт не каза нищо.

– Истината е, че ти си прав – продължи тя. – Наистина съм преподавател по психология и като такъв, много бих искала да разбера мисловния процес зад умозаключението ти. Какво ме издаде? Как сглоби картинката?

Хънтър сложи в устата си още картофки.

– Сигурна ли си, че не искаш?

Трейси въздъхна.

– Ще отговориш ли на въпроса ми, ако си взема?

– Разбира се.

Тя грабна няколко пържени картофчета и ги потопи в доматения сос, сервиран с тях.

– Както ти казах и преди – най-после отвърна Робърт, – елементарно наблюдение.

– Да, така е – съгласи се Трейси. – И аз отговорих, че не мога да разбера, въпреки че безброй пъти разиграх наум всичко, което си спомням за сцената. Никоя от книгите, които бях взела онази нощ, не беше научна, нито на някаква тема, свързана с психологията. Не си бях сложила баджа, затова как разбра, че съм преподавателка по психология в Калифорнийския университет?

Хънтър се накани да отговори, когато усети, че мобилният телефон вибрира в джоба му. Той го извади и погледна екранчето.

– Дай ми минутка – каза, стана и доближи телефона до ухото си. – Детектив Хънтър, специален отдел "Убийства". – Заслуша се няколко секунди и после недоверчиво попита: – Какво? Сигурна ли си? – Той погледна часовника си – 23:03.

– Добре, добре. Тръгвам.

– Не може да бъде – измърмори Трейси. – Пак ли?

– Ужасно съжалявам – каза Робърт. Изражението му показваше озадаченост и недоверчивост. – Трябва да тръгвам.

Трейси не знаеше какво да каже. Само го гледаше изненадано.

Той извади портфейла си и остави няколко банкноти на масата. Насочи се към изхода, но после спря и се обърна към Трейси.

– Знам, че ще прозвучи странно, но... може ли да ти се обадя някой път?

Тя не очакваше това.

– Хмм... да, разбира се. Ще ми бъде приятно.

Хънтър ѝ намигна и продължи да върви.

– Почакай – извика Трейси, бързо надраска телефонния си номер на салфетка и стана. – Ще помогне, ако имаш номера ми, не мислиш ли?

– Да, определено ще помогне – отвърна Робърт, взе салфетката и след секунда излезе.

Детектив Джулиан Уеб взе ключовете от ръцете на доктор Гуен Барне и отключи предната врата на едноетажната ѝ къща в Мидсити, мултикултурен и гъсто населен квартал в централен Лос Анджелис. Бялата врата с декоративно гравирано стъкло се отвори с малко зловещо изскърцване.

В края на разговора в полицейския участък Уеб каза на доктор Барне, че предвид обстоятелствата, всичко, което може да направи, е да занесе писмото и гривната в лабораторията по криминалистика, за да ги изследват за пръстови отпечатъци.

– Не се обиждайте, детектив – каза тя, видимо разочарована, – но и двамата знаем какви са шансовете. Те няма да открият други отпечатъци освен моите. Кой си прави целия този труд и забравя да си сложи ръкавици?

– Ще се изненадате, докторе.

– А може ли да ги анализират за ДНК?

Уеб се изненада.

– Защо, докторе? Мислите ли, че човекът, който е взел гривната ви, може да я е носил няколко часа, преди да я остави върху колата ви?

Той не беше сигурен дали думите му бяха изречени с ироничен тон, но съдейки по погледа, който му хвърли доктор Барне, явно беше така.

– Не, детектив. – Тонът ѝ съответстваше на неговия. – Ами ако след като я е взел от дома ми, той я е сложил в джоба си, в чанта или някъде другаде, където гривната може да е влязла в допир с нещо друго, което съдържа неговата ДНК?

Изражението на Уеб стана още по-озадачено. Той искрено се съмняваше, че доктор Барне е обмислила добре думите си.

– Имате предвид пренасяне на ДНК? Също така познато като замърсяване с ДНК? Това е защитен аргумент, докторе, не уличаващ.