Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Приятелите му избухнаха в силен смях.

– Няма проблем, господине – учтиво отговори салонната управителка. – Веднага ще изпратя още една бутилка на масата ви.

– Тъй вярно – каза младият мъж, застана пред нея и препречи пътя ѝ. – Мисля, че ще е по-добре ти да я донесеш, девойче. – Той извади банкноти по пет долара от портфейла си и ги размаха пред лицето ѝ.

– Съжалявам, господине – отвърна тя и отстъпи крачка назад, но запази вежливия си тон. – В момента не мога да приемам поръчки, защото настанявам клиент. Ако изчакате един момент, ще изпратя сметката заедно с бутилката или може да платите общо накрая.

– Сигурен съм, че клиентът може сам да си намери маса, нали, момко? – Мъжът сложи ръка на рамото на Хънтър и я остави там.

Робърт погледна първо ръката на дясното си рамо и после пияния млад мъж. Когато мъжът съзря израза в очите му, усмивката му помръкна и ръката му бързо се спусна отстрани на тялото му. Салонната управителка видя това и прехапа устни, за да сдържи усмивката си. Младият мъж обаче още не беше приключил. Той отново насочи вниманието си към нея и обгърна с ръка раменете ѝ.

– Трябва да дойдеш да купонясваш с нас, девойче. Ние ще ти покажем какво е наистина да си прекараш добре, не можем ли, човеци?

– Тъй вярно – едновременно отговориха другите и отново се заляха от смях.

Хънтър се приготви да се намеси, когато салонната управителка се дръпна от прегръдката на мъжа и сама ги постави на място.

– Три неща – спокойно каза тя и започна да отброява на пръсти. – Първо, "човеци" е дума, която в този контекст се употребява главно в Англия, Ирландия, Австралия и Нова Зеландия. – Тя сви първия си пръст. – Второ, не се употребява в звателен падеж. "Не можем ли, човеци?" е безсмислен израз и показва невежеството ви по английска граматика. Трябваше да се придържате към "момци". И трето, не купонясвам с малки момченца.

Смехът и виковете станаха още по-силни и всички на масата започнаха да се подиграват на приятеля си. Никой от тях, изглежда, не съзнаваше, че забележката е насочена към цялата група.

– Стилът ти ми харесва – отбеляза Хънтър, когато най-после минаха покрай досадната пияна компания. – Но не мисля, че някой от тях знае какво означава "звателен падеж".

– Вероятно не – засмя се салонната управителка. – Изглеждат тъпи.

– И пияни – добави Робърт.

– Градски момчета от финансовия район – каза тя и погледна през рамо Хънтър. – Тук има най-малко една група от тях всяка вечер в седмицата, защото финансовият район е зад ъгъла. И винаги са едни и същи – твърде богати, твърде млади и тъй като имат толкова много пари, че не знаят какво да ги правят, мислят, че могат да се държат както си искат. И в Глазгоу има много такива. Наричаме ги "лайнари".

– Уместно – усмихна се Робърт.

– Почакайте... – Салонната управителка спря, когато най-после стигнаха до малка квадратна маса в дъното на просторния и препълнен ресторант. – Не работите във финансовия сектор, нали? – Тя изглеждаше искрено смутена.

Хънтър инстинктивно се огледа – черни джинси, черни обувки, синя риза и тънко черно кожено яке.

– Имам ли вид на работещ във финансовия сектор? – малко обезпокоено попита той.

– Не, съвсем не – отговори салонната управителка. – Но ако съм научила нещо за Лос Анджелис, е, че външният вид тук почти винаги е измамен.

– Да, вярно е – съгласи се Робърт. – И не, не работя във финансовия сектор.

– Олекна ми. За момент излязох от кожата на професионалист. – Тя погледна свободната маса, пред която стояха. – Заповядайте. В момента това е единствената свободна маса. Освен ако не искате да седнете до бара.

– Не. Тук е идеално. Благодаря.

– Удоволствието е мое. – Салонната управителка изчака Хънтър да седне и после сложи две менюта на масата пред него. – След малко при вас ще дойде сервитьор. А в това време, тъй като сте били тук и преди, желаете ли да ви донеса нещо от бара?

– Да, би било чудесно, благодаря. Сервирате ли все още "Килкоман"?

Тя кимна по начин, който показа на Робърт, че одобрява избора му.

"Килкоман" беше една от малкото спиртоварни в цяла Шотландия, които все още приготвяха малца по традиционния начин, връщаха уискито към корените му и на свой ред създаваха изумителни видове.

– Да, разбира се. Имате ли предвид някое определено? Имаме няколко вида.

– Да, сингъл малц, ако има.

Лявата ѝ вежда леко се повдигна нагоре.

– Има. Лед?

– Не. – Хънтър поклати глава. – Само малко вода, моля.