Крис Картер - Смъртоносно обаждане

На масата пред нея бяха наредени мобилният ѝ телефон, ключовете на колата, пликът, оставен на предното стъкло на тойотата ѝ, и бележката, която беше намерила в него. Всеки път, когато я погледнеше, сърцето ѝ пропускаше един удар.

След като прочете писмото в подземния паркинг на сградата, където се намираше психотерапевтичният ѝ кабинет, доктор Барне се изсмя на глас и веднага го отхвърли като "нелепа шега без чувство за хумор". След това обаче намери другото, оставено за нея в плика, нещо, което придаваше на всичко много повече логика, и смехът ѝ мигновено се превърна в отчаяна паника. Двайсет и пет минути по-късно тя влезе в полицейския участък на булевард "Винъс".

С нея разговаря полицай и записа показанията ѝ, но Гуен настоя да говори с детектив. Не искаше случаят ѝ да се замете под килима.

Полицаят обясни, че по това време детективите не са на работа и че тя има две възможности за избор. Едната беше да чака да дойде детектив, ако наистина смята, че е необходимо, а другата – да се прибере вкъщи, а детективът да ѝ се обади по телефона или да я посети в удобно за нея време.

Последното, което искаше в момента доктор Барне, беше да си отиде вкъщи сама, затова чакаше доста отдавна, но не идваше детектив да разговаря с нея. След близо два часа, четири чаши ужасно кафе и пет все по-ядосани разходки до гишето на рецепцията полицаят най-после ѝ каза, че е успял да се свърже по телефона с единия от детективите и че той е тръгнал насам. Полицаят, който добре разбираше раздразнението на доктор Барне, я попита дали предпочита да чака в някоя стая за разпити, далеч от шума и бъркотията в приемната на участъка. Гуен с радост прие. Беше започнала малко да се плаши от погледите, които ѝ хвърляше едрият, нашарен с татуировки мъж, седнал в отсрещната страна на приемната.

Това беше преди един час.

Господин Джей примигна веднъж... два пъти.

Касандра задържа погледа си върху съпруга си още част от секундата и после затвори очи.

Седми март – помисли си той. – Правилно, нали? Трябва да е така. Защо иначе датата изскочи в главата ми? Касандра и аз се оженихме преди двайсет и една години на седми март в катедралата "Дева Мария на ангелите" в центъра на Лос Анджелис.

Касандра отвори разфокусираните си очи. Сега в тях се четеше само ужас.

– Надявам се, че гледаш право в очите на жена си, Джон – каза демонът. – Защото ти току-що я разочарова.

– Какво? Не, почакай...

– Това не е датата на сватбата ви – прекъсна го гласът. – А правилата са: ако ми кажеш грешен отговор, Касандра ще бъде наказана.

– Не, моля те, почакай...

– Правилата са си правила, Джон. Ти ми каза, че "прилагаш правила", затова съм сигурен – разбираш, че те трябва да бъдат прилагани.

Все още задържайки се на лицето на Касандра като главна тема, камерата се вдигна няколко градуса нагоре. След няколко секунди зад стола на Касандра застана фигура, облечена изцяло в черно. Господин Джей виждаше само лицето на съпругата си и силния торс на човека, който стоеше точно зад главата ѝ.

– Помниш правилата на нашата малка игра, нали, Джон?

– Риторично попита демонът. – Трябва да продължиш да гледаш. Затвориш ли очи, тя отново ще бъде наказана. Отместиш ли поглед, тя отново ще бъде наказана. Отдръпнеш ли се от камерата на телефона си и не те виждам на екрана, тя ще бъде наказана.

Погледът на господин Джей остана прикован там, където беше.

– А сега искаш ли да знаеш защо парализирах жена ти? – Демонът не дочака отговор. – За да не развали забавлението, като помръдне.

Изведнъж ръцете с ръкавици на демона се вдигнаха над главата на Касандра. Не бяха празни.

Доктор Гуен Барне за пореден път погледна часовника си и измърмори:

– По дяволите.

Беше ѝ писнало. Тя събра нещата си и ги сложи в куфарчето. Все още не искаше да се прибира у дома, затова реши да направи нещо, което трябваше да стори отдавна – да отиде в друг полицейски участък.

Гуен стана и се приготви да си тръгне. В същия момент вратата на стаята за разпити се отвори и вътре влезе висок и як мъж. Изглеждаше на около четиресет и пет и имаше сурово лице, което оставяше убеждението, че не се е усмихвал от години. Дрехите му бяха чисти, но измачкани и раздърпани, сякаш беше спал с тях, а косата – провиснала и несресана.

– Госпожо Барне – каза той и протегна ръка. – Гласът му звучеше дрезгаво. – Аз съм детектив Джулиан Уеб. Приятно ми е да се запознаем.

Тя стисна ръката му и се представи, като уточни, че е доктор.