Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Къде е родена Касандра?

Господин Джей присви очи срещу екранчето. Правилно ли беше чул? Сериозно ли говореше този психопат? Що за тъп въпрос беше този, че да зависи от него човешки живот?

– Това някаква шибана шега ли е? – попита той. Кръвта му кипеше във вените.

– Имаш пет секунди. – Електронно измененият глас изобщо не прозвуча шеговито.

Въпреки че Касандра не можеше да се движи и това се отнасяше и за изражението на лицето ѝ, изразът в очите ѝ се промени като този на съпруга ѝ – първо от ужас в объркване.

Какво? Това ли е въпросът? Не може да е истина. Какво става, по дяволите? Това сигурно е някаква извратена шега.

След това объркването се замени с надежда. Господин Джей беше ходил в града, където беше родена, толкова много пъти, че името сигурно се беше запечатало в паметта му. Нямаше как да сбърка.

– ... четири... три...

– Касандра е родена в Санта Ана – отговори господин Джей. – Ориндж Каунти, Калифорния... Какво е това, мамка му?

Погледът в очите на Касандра омекна, когато отново се напълниха със сълзи – този път на радост.

– Правилно, Джон. Поздравления. Виждаш ли? Не е толкова трудно, нали? Сега трябва само да ми кажеш още един правилен отговор и ти и жена ти пак ще бъдете двойка, макар да имам чувството, че ще трябва да обясняваш много неща. – Отново последва кратко мълчание. – Но нека да не избързваме със заключенията. Още един правилен отговор.

През цялото време господин Джей не откъсваше поглед от Касандра. Към надеждата в очите ѝ се присъединиха опасения, а гневът в неговите очи се замени с отказ да повярва.

– Годишнината от сватбата ви, Джон. Кога е? – попита гласът.

Щом Касандра чу въпроса, изразът в очите ѝ отново се промени – този път от опасения към пълна паника.

Колкото и да обожаваше съпругата си, през последните седем години господин Джей съвсем беше забравил за годишнината от сватбата им. Касандра му беше напомнила три пъти, но когато той не си я спомни за четвърти път, не видя смисъл да му я напомня повече. Но не го обвиняваше. Знаеше, че пропуските в паметта му започнаха след нейния период на депресия, за който господин Джей не знаеше нищо, тъй като тя се стараеше да го крие от него и всички други. Докато Касандра, водена от състоянието си, се дистанцираше от господин Джей, а той правеше същото, но по свой начин, една от последиците беше, че забрави годишнината от сватбата им.

Отчаянието във втренчения поглед на Касандра беше отражение на цялостното поведение на господин Джей. За пръв път, откакто лицето на съпругата му изпълни екранчето на мобилния му телефон, той отмести очи от нея и сякаш търсеше нещо, погледна първо наляво и после надясно.

– Имаш пет секунди... Четири...

Господин Джей погледна към тавана. Знаеше датата. Разбира се, че знаеше датата на собствената си сватба. Трябваше само да разрови паметта си.

– Три...

Той си пое дъх много по-обезпокоено, отколкото мислеше.

– Две...

Очите му се върнаха на екрана и видяха, че по лицето на съпругата му отново се стичат сълзи. В тях нямаше радост.

– Седми март – най-после изтърси господин Джей. – Оженихме се на седми март. Годината беше 1996.

Доктор Гуен Барне седеше в стая за разпити номер две в полицейския участък на Рампарт на Западна шеста улица. Тя изпи остатъка от блудкавото, изстинало кафе. Преглътна горчивата течност и стомахът ѝ се разбърка.

– Стига толкова – промълви Гуен, остави вече празната картонена чаша на голямата метална маса пред себе си и я отмести настрана. Дори това да беше най-превъзходното кафе на света, след пет чаши нямаше как да изпие още едно. Нуждаеше се от голяма чаша вино, не от такива боклуци. По-скоро цяла бутилка. – Това надминава абсурдното – добави тя и се обърна към голямото, подобно на прозорец огледало вдясно от нея. Не за пръв път беше в полицейска стая за разпити. Много добре знаеше, че гледа едностранно огледало, но това не беше разпит. От другата страна нямаше никой, който да я наблюдава, въпреки че ѝ се искаше да има. Може би някой слушаше. – Сигурно е някаква шега – каза доктор Барне достатъчно високо, за да бъде уловен гласът ѝ от многопосочния микрофон в средата на масата. – Досега трябваше да дойде някой детектив. Хайде.

Докато довършваше изречението си, тя се обърна, погледна към тежката врата на два метра от нея и зачака, подканвайки я да се отвори.

Десет.

Двайсет.

Изминаха трийсет секунди.

Не ѝ провървя.

Гуен въздъхна дълбоко и се облегна назад на неудобния метален стол.