Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Гърлото ѝ се сви, сякаш я душаха силни пръсти.

Телефонът вибрираше в ръката ѝ.

Таня погледна екранчето – непознат номер.

– О, боже мой! Пак е той. Онзи шибан психопат. – Очите ѝ отново се напълниха със сълзи на отчаяние. – Не. Няма да отговоря. Не.

Телефонът най-после спря да звъни.

Таня пак погледна екранчето с ужасено изражение на лицето. Четири пропуснати обаждания.

– Защо? Защо отново се случва това?

Бъзз, бъзз.

Телефонът избръмча два пъти. Този път не беше обаждане, а съобщение. На екрана се появи началото на текста.

Таня, аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция. Ако проверяваш обажданията си, моля отговори. Ако не...

Мъглата на объркване в главата ѝ се сгъсти.

Таня се приготви да отключи телефона и да прочете остатъка от съобщението, когато той отново завибрира – входящо обаждане. Тя се поколеба няколко секунди, докато съзнанието ѝ постепенно се проясни и умът ѝ заработи с нормалната си скорост. Таня допря телефона до ухото си и с треперещ глас каза:

– Ало?

– Таня, обажда се детектив Робърт Хънтър. Говорихме по-рано тази сутрин.

Тя веднага позна гласа му. В начина, по който говореше детективът, имаше нещо, някаква увереност в тона му, която я успокояваше.

– О! Здравейте, детектив. – Бясно биещото ѝ сърце започна да забавя ритъма си.

– Много съжалявам, ако съм те събудил. – Гласът на детектива прозвуча искрено.

– Не, съвсем не. Все още не мога да заспя, въпреки че се опитвам. – Таня се обърна да погледне часовника на стената и очите ѝ се отвориха широко от изненада. Мислеше, че е дремала на дивана не повече от петнайсет-двайсет минути, а всъщност бяха изминали близо три часа, откакто бе легнала на него. – О, боже! – възкликна тя.

– Нещо не е наред?

– Не. Не. Само... загубих представа за времето. Не забелязах, че е минало толкова бързо.

– Като се имат предвид обстоятелствата, това не е толкова лошо.

– Не е – призна Таня. – Прав сте. Предполагам, че не е. – Тя се засмя отново – не истерично, но Хънтър долови напрежението в гласа ѝ.

– Сигурна ли си, че всичко е наред?

– Да. – Таня погледна парчетата от счупената чаша и разлятата вода на пода в кухнята.

Хънтър ѝ даде още няколко секунди и каза:

– Искрено съжалявам, че отново те безпокоя толкова скоро, Таня, но току-що ми хрумна нещо, за което трябва да те попитам.

Тя въздъхна дълбоко. Вече не искаше да мисли за случилото се, но знаеше, че няма избор.

– Да. Разбира се. – Гласът ѝ отново стана плах.

– Искам да те помоля да се замислиш назад във времето. За съжаление не мога да ти кажа колко назад. Може би няколко дни, няколко седмици, няколко месеца или дори по-дълго.

– Добре – неубедено отвърна тя.

– Опитай се да си спомниш дали някой ти е задавал същия въпрос, който те попитаха вчера, или нещо много подобно. И като казвам "някой", имам предвид всеки – приятели, познати, непознати, клиенти в козметичния салон, всички.

Таня се облегна назад на дивана.

– Не съм сигурна дали разбирам, детективе.

Хънтър имаше чувството, че се е изразил с твърде много думи, и този път се помъчи да обясни по-простичко.

– Добре. Предполагам, че с въвеждането на смартфона, всички ние сме станали малко... мързеливи в запаметяването на телефонни номера. Ако се върнем назад десет-петнайсет години, повечето от нас са знаели наизуст най-малко пет номера.

Таня беше млада, но знаеше, че Хънтър е прав. Когато беше едва десетгодишна, тя наистина знаеше наизуст доста телефонни номера – домашния си, на баща си в работата и така нататък.

– Да, вярно е – съгласи се Таня.

– Чудесно. Въпросът ми е дали си водила подобен разговор с някого – как по-рано сме помнели няколко телефонни номера, а сега вече не ги помним.

Таня присви очи и се замисли.

– Да – отговори тя. – Миналата седмица Синтия и аз разговаряхме за това как по-рано сме знаели наизуст много телефонни номера.

– Добре, коя е Синтия?

– О, колежка козметичка в "Дъбън", спа клуба, в който работя.

Хънтър записа името на лист хартия.

– Участваше ли някой друг в разговора?

Таня отново се замисли за няколко секунди.

– Не. Бяхме само Синтия и аз.

– Спомняш ли си някой да е стоял наблизо и да ви е чул?

Таня прехапа устни.

– Не. Спомням си добре. Бяхме в склада и подреждахме.

– Добре. А спомняш ли си да си водила подобен разговор с някой друг? Може би клиент или някоя вечер на среща... с когото и да било. Може би разговор, в който някой е подметнал по-конкретен въпрос?